Тя мина покрай наскоро обновената кръчма, която сега се казваше „Дибтънският хан“. Имаше табели от ковано желязо и просторен паркинг. После продължи покрай църквата с тисовете в двора и с покритата порта, до която беше информационното табло с новини за събитията в епархията: концерт за китара и екскурзия за групата майки с малки деца. В двора на църквата един човек беше запалил огън и въздухът беше изпълнен с миризмата на горящи листа. Високо в небето грачеха гарги. На единия стълб на портата на църковния двор седеше котка, но за щастие Хорацио не я забеляза.
Улицата завиваше и до скучната къща в края й, която сега служеше за дом на свещеника, Елфрида видя селската бакалия, където имаше табели с реклами за сладолед и рафтове с вестници на стената. Край вратата си говореха двама-трима младежи с велосипеди си, а пощальонът с червения си пикап изпразваше пощенската кутия.
На прозореца на бакалията имаше решетки, за да попречат на вандалите да счупят стъклото и да откраднат кутиите с бисквити и пирамидата от консерви с боб на фурна, които изразяваха представата на госпожа Дженингс за декорация с вкус. Елфрида остави кошницата си и завърза каишката на Хорацио за една от пръчките, при което той клекна примирен. Изобщо не му харесваше да го оставят на улицата на милостта на младежите, но госпожа Дженингс не приемаше кучета в магазина. Тя се оплакваше, че вдигали крак и били мръсни зверове.
Осветлението в магазина беше ярко, таванът - нисък. Бе много топло. Бръмчаха хладилници и камери, а преди няколко месеца бяха монтирани флуоресцентни лампи и модерни рафтове - голямо подобрение според госпожа Дженингс, за да можеше магазинът да изглежда повече като минимаркет. Поради тези прегради беше трудно да се разбере от пръв поглед кой беше в магазина, и чак когато зави зад един щанд (за разтворимо кафе и чай), Елфрида забеляза познат човек, който стоеше с гръб към нея на тезгяха, за да си плати сметката.
Беше Оскар Блъндъл. Елфрида беше минала възрастта, когато сърцето й подскачаше от вълнение, но винаги й беше приятно да види Оскар. Той беше едва ли не първият човек, с когото се бе запознала, когато дойде да живее в Дибтън. Беше отишла на църква една неделна сутрин и след литургията свещеникът я спря на вратата с разрошена от пролетния ветрец коса и бяла дреха, вееща се като чисто пране на простора. Той я приветства, каза няколко думи за аранжиране на цветя и за Института за жени и след това, слава Богу, смени темата.
– А ето го и нашия органист - Оскар Блъндъл. Не обичайният органист, а прекрасен заместник при нужда.
Елфрида се обърна и забеляза един мъж, който излезе от тъмната вътрешност на църквата, мина в осветената от слънцето част и тръгна към тях. Тя видя нежно весело лице, дълбоко поместени очи и коса, която вероятно някога е била светла, а сега бе изцяло побеляла. Беше висок колкото нея, нещо необичайно, защото тя се извисяваше над повечето мъже, тъй като беше висока почти метър и осемдесет и слаба като върлина. Очите на Оскар обаче бяха на нивото на нейните и онова, което видя там, й хареса. Тъй като беше неделя, той беше облечен в костюм от туид и носеше хубава вратовръзка. Когато се здрависаха, ръкостискането му беше някак приятно.
– Колко хубаво! - каза тя. - Имам предвид колко е хубаво, че свирите на орган. Това хоби ли ви е?
Той отговори доста сериозен:
– Не, това е работата ми. Целият ми живот.
След това се усмихна и усмивката му отне всичката помпозност от думите му, когато се поправи:
– Професията ми.
След ден-два телефонът на Елфрида звънна:
– Здравейте, обажда се Глория Блъндъл. Запознали сте се със съпруга ми миналата неделя след литургията. Той е органистът. Заповядайте на вечеря у нас в четвъртък. Знаете ли къде живеем? В имението в края на селото - къщата с ъгловите кули и червените тухли.
– Колко мило от ваша страна. С удоволствие ще приема поканата ни.
– Свиквате ли с новото място?
– Постепенно.
– Чудесно. Тогава до четвъртък. Елате около седем и половина.