– Благодаря ви много.
Но от другата страна вече бяха затворили. Изглежда, госпожа Блъндъл нямаше време за губене.
Имението беше най-голямата постройка в Дибтън. До него се стигаше по асфалтиран път и се влизаше през масивна помпозна порта. Някак не пасваше на Оскар Блъндъл, но на Елфрида щеше да й бъде интересно да се запознае с жена му и да види средата му. Не можеш да разбереш повече за хората, ако не ги видиш в собствения им дом, не видиш обзавеждането им, книгите им, начина им на живот.
В четвъртък сутринта Елфрида отиде на фризьор за месечното боядисване на косата си. Оттенъкът по принцип беше сламенорус, но понякога се получаваше по-скоро оранжев, отколкото сламен. Този път стана точно така, но Елфрида имаше по-сериозни неща, за които да се безпокои. Дрехите й бяха голямата грижа. Накрая тя сложи пола на цветя, която й стигаше до глезените, и дълга свежо-зелена жилетка. Ефектът от косата, цветята и жилетката бе по-скоро крещящ, но за Елфрида дръзката външност беше един от най-добрите начини за вдигане на самочувствието.
Тя тръгна пеша през селото и след десет минути мина по асфалтирания път и през помпозната порта. Като никога пристигна точно навреме. Тъй като още не беше идвала в къщата, не отвори входната врата, за да влезе с възгласа „Юхууууу“, както правеше обикновено, а потърси звънеца и го натисна. Чу, че се звъни в задната част на къщата. Докато чакаше, загледа добре поддържаната тревна площ, която, изглежда, беше окосена за първи път тази година. Във въздуха се носеха уханието на свежо окосена трева и влажната миризма на хладна пролетна вечер.
Чуха се стъпки. Вратата се отвори. Показа се местна жена в синя рокля и престилка на цветя, която очевидно не беше стопанката на дома.
– Добър вечер! Госпожа Фипс, нали? Заповядайте, госпожа Блъндъл ще дойде всеки момент, отиде горе да си оправи прическата.
– Аз ли съм първата?
– Да, но не сте подранили. Другите ще дойдат скоро. Искате ли да взема палтото ви?
– Не, ще остана с него, благодаря.
Нямаше нужда да обяснява повече - например че тънката копринена блуза под жилетката имаше дупка под мишницата.
– Насам, към гостната.
Но ги прекъснаха:
– Вие сте Елфрида Фипс, нали? Простете, че не успях да ви посрещна.
Елфрида погледна нагоре и видя домакинята да слиза по широкото стълбище, идвайки от площадката с мраморен парапет. Беше едра жена, висока и добре сложена, с черни копринени панталони и свободно китайско сако с бродерии. Държеше чаша, която изглеждаше наполовина пълна с уиски и сода.
– Забавих се, а и ми се обадиха по телефона. Здравейте - каза тя и подаде ръка. - Глория Блъндъл. Радвам се, че дойдохте.
Лицето й беше открито и румено, с много сини очи и с коса, която като косата на Елфрида явно беше боядисана, но с по-дискретен светлорус оттенък.
– Благодаря за поканата.
– Заповядайте, влезте вътре, близо до камината. Благодаря ви, госпожо Мъсуел, другите вероятно ще влязат сами. Насам.
Елфрида я последва в голяма стая в стила на 30-те години, с огромна камина с червени тухли, в която гореше огън. Пред огнището имаше декоративна решетка, облечена с кожа, а стаята беше обзаведена с тапицирани дивани и фотьойли. Завесите бяха от тъмновиолетово кадифе, със златни нишки, а подът - плътно застлан с пъстри персийски килими. Нищо не изглеждаше овехтяло, изпокъсано или избледняло и всичко излъчваше топлота и бодър мъжки уют.
– Отдавна ли живеете тук? - попита Елфрида, опитвайки се да не изглежда прекалено любопитна.
– От пет години. Наследих къщата от един възрастен мой чичо. Обожавах мястото, често идвах тук като дете.
Тя остави чашата си на близката маса и отиде да сложи още едно огромно дърво в огъня.
– Не мога да ви опиша в какво състояние беше - всичко бе износено и изпоядено от молци, трябваше да претапицирам всичко. Направих също нова кухня и две допълнителни бани.
– А къде живеехте преди?
– О, ами в Лондон. Имах къща в Елм Парк Гардънс.
Тя взе отново питието си, подкрепи се с една глътка и остави чашата на масата. Усмихна се и каза:
– За подсилване. Винаги имам нужда от нещо, с което да се подкрепя преди партитата. Какво ще пиете? Шери? Джин с тоник? Да, беше хубаво място и учудващо просторно. А църквата, в която Оскар беше органист - „Свети Бидълф“, беше само на десет минути. Предполагам, че щяхме да останем там завинаги, но старият ми чичо, който беше ерген, се спомина, както казват, и имението стана моя собственост. А и имаме това дете - Франческа. Сега е на единайсет. Винаги съм смятала, че е по-добре детето да расте в провинцията. Не знам къде се бави Оскар. Трябваше да е тук за напитките. Може би е забравил всичко и е забил нос в някоя книга. Има и други гости, с които ще се запознаете. Семейство Макгиъри например. Той работи в града. Също Джоан и Томи Милс. Томи е консултант в болницата ни в Педбъри. Извинете, шери ли казахте, или джин с тоник?