Елфрида избра джин с тоник и гледаше как Глория Блъндъл налива питието от добре заредената маса в другия край на стаята. Глория напълни щедро и собствената си чаша с уиски.
– Заповядайте. Надявам се, че е достатъчно силно. Искате ли лед? Сега се настанете удобно и ми разкажете за вашата виличка.
– Ами... малка е.
Глория се засмя.
– Пълтънс Роу, нали? Построиха ги за железничарите. Не ви ли е много тясно там?
– Всъщност не много. Нямам много мебели и с Хорацио не заемаме много място. Хорацио е кучето ми. Не е чиста порода. Не е особено красив.
– Аз имам два пекинеза, които обаче имат навика да хапят гостите и затова сега са затворени в кухнята с госпожа Мъсуел. Какво ви доведе в Дибтън?
– Видях обява за къщата в „Сънди Таймс“. Имаше и снимка. Изглеждаше доста симпатична и не много скъпа.
– Ще трябва да дойда да я видя. Не съм влизала в тия вилички от детството си, когато посещавах вдовицата на един стар гаров служител С какво се занимавате?
– Моля?
– С градинарство? Голф? Благотворителност?
Елфрида отговори по-общо, тъй като веднага усети властния характер на домакинята.
– Опитвам се да се справя с градината, но досега успях най-вече да разчистя боклука.
– Яздите ли?
– Никога не съм се и качвала на кон.
– Е, това се казва директен отговор. Аз яздех, когато синовете ми бяха малки, но това беше отдавна. Франческа има малко пони, но се опасявам, че не й допада чак толкова.
– Имате и синове, така ли?
– О, да, големи и женени.
– Но как така...?
– Бях женена и преди. Оскар ми е втори съпруг.
– Извинявам се, не знаех.
– Няма за какво. Синът ми Джил работи в Бристъл, а Крофърд -в Лондон. Компютри или нещо такова, напълно непознато за мен. Разбира се, с Оскар се познавахме отдавна. Църквата „Свети Бидълф“ на площад „Рали“ беше нашата църква. Той свири божествено на погребението на мъжа ми. Когато се оженихме, всички бяха смаяни. Казваха ми: „Този стар ерген ли избра? Имаш ли представа с какво се заемаш?“.
Историята беше особено интересна.
– Оскар винаги ли е бил музикант? - попита Елфрида.
– Да. Получил е образованието си в хоровото училище на Уестминстърското абатство, след което е отишъл да преподава музика в колежа „Гластънбъри“. Бил е диригент и органист там в продължение на много години. След това се е пенсионирал като учител, преместил се е в Лондон и са го назначили в „Свети Бидълф“. Сигурно щеше да остане там, докато не го изнесат с краката напред, но чичо ми почина и съдбата отреди друго.
На Елфрида й стана малко мъчно за Оскар.
– Трудно ли му беше да се раздели с Лондон?
– Беше така, сякаш изкореняваш старо дърво. Но заради Франческа посрещна смело преместването. Тук си има собствена музикална стая, книги и ноти, понякога дава и частни уроци. Музиката е животът му. Много му харесва, когато се наложи да го извикат да свири за сутрешната служба в църквата в Дибтън. И, разбира се, винаги се промъква там, когато няма никой, за да може да свири на спокойствие.
Зад Глория вратата откъм салона се отвори тихо. Тя говореше и не я чу, но като видя, че вниманието на Елфрида се раздвои, се обърна в стола си и надникна през рамо.
– О, ето те и теб, стари момко. Точно за теб си говорехме.
Изведнъж и накуп пристигнаха и другите гости, влязоха сами и къщата се изпълни с гласовете им. Семейство Блъндъл отиде да ги посрещне и за момент Елфрида остана сама. Помисли си, че щеше да е хубаво да се прибере сега и да прекара вечерта сама, обмисляйки всичко, което току-що беше научила, но това, разбира се, нямаше да стане. Преди да успее да отхвърли неприличната мисъл, домакините й се появиха отново, гостите нахлуха в салона и партито започна.
Беше официална вечер, пищна и традиционна, с отлична храна и изобилие от избрани вина. Ядоха пушена сьомга и прекрасно сервирана корона от агнешки ребра, имаше три вида пудинг, купи с гъста сметана и мазно сирене „Стилтън“ със сини нишки. Когато поднесоха портвайна, Елфрида забеляза с известно удоволствие, че дамите не напуснаха стаята, а останаха с мъжете, и въпреки че самата тя вече беше преминала на вода - бе изпила няколко големи чаши, които си беше наляла от гравираната кристална кана, - установи, че другите жени се наслаждават на портвайна, а Глория -повече от всички.
Чудеше се дали Глория, която седеше в края на масата, не бе прекалила леко с алкохола и дали, когато дойдеше времето да станат, нямаше да се надигне на пръсти и да падне по лице. Но тя явно носеше много на пиене и когато госпожа Мъсуел си подаде главата през вратата да каже, че кафето е готово и сервирано в хола, Глория поведе с равна стъпка компанията от трапезарията през салона.