– Това за Божи дар ли го смятате? Имам предвид новия орган.
Той се засмя:
– Като малко кученце сте, което е захапало кокала и не го пуска. Разбира се.
– И какво друго?
Той не отговори веднага. Тя си помисли за неговата съпруга, изключително удобната му луксозна къща, музикалната стая, приятелите му, явното му финансово благополучие. Помисли си, че би било интересно да разбере как се е оженил за Глория. Дали след много години на необвързаност, работа с ученици, ниски заплати и прашни мансарди беше видял в бъдещето да надвисва празнотата на старостта на един възрастен ерген и бе избрал лесния изход? Богата властна вдовица, опитна домакиня, добра приятелка, способна майка. Или тя го беше ухажвала и тя беше взела решението. А може просто да са се влюбили безумно един в друг. Каквото и да беше станало, очевидно се беше получило.
Настъпи тишина. Тя каза:
– Няма нужда да ми казвате, ако не искате.
– Просто се чудех как да се изразя. Ожених се късно и Глория вече имаше деца от предишния си брак. Не знам защо, но не се бях замислял, че би било хубаво да имам свое дете. Когато се роди Франческа, бях удивен не просто от това, че тя беше там, мъничко човешко същество, толкова красиво. И познато. Сякаш я познавах цял живот. Истинско чудо. Вече е на единайсет години, а продължавам да съм смаян от това богатство.
– Тя сега тук ли е?
– Не, в пансиона е. Утре вечер ще я взема за почивните дни.
– Бих искала да се запозная с нея.
– Ще се запознаете. Мисля, че ще ви очарова. Когато Глория наследи тази огромна къща, не можех да понеса мисълта да напусна Лондон. Но заради Франческа се съгласих. Тук тя има простор и свобода. Дървета, мирис на трева. Място да расте. Място за зайците, морските свинчета и понито.
– За мен най-прелестното са птичата песен в утрото и небесният простор.
– Доколкото разбирам, и вие сте избягали от Лондон, така ли?
– Да, време беше.
– Нещо ви измъчваше ли?
– Може да се каже. Бях там цял живот - откакто напуснах училище и родния дом. Бях в Кралската академия за драматично изкуство. Бях на сцената. Колкото и да не се харесваше това на родителите ми. Но за мен нямаше значение. Всъщност никога не е имало.
– Актриса сте значи, трябваше да се досетя.
– И певица. И танцьорка. Ревюта и големи американски мюзикли. Винаги бях най-отзад в хора, защото бях толкова висока. После поредица от години на изтощителни репетиции, представления и телевизионни прояви. Нищо блестящо.
– Работите ли още?
– За Бога, не, отказах се преди години. Омъжих се за един актьор, което беше най-голямата грешка от всяка гледна точка. След това той замина за Америка и никакъв не се весна повече, така че работех каквото ми паднеше, докато не се ожених отново. Но и той не се оказа свестен. Не ме бива да избирам.
– И номер две ли беше актьор? - попита Оскар с насмешка в гласа, което й се хареса особено много. Тя рядко говореше за съпрузите си и единственият начин да направи трагедиите по-поносими беше да се смее над тях.
– О, не, той беше търговец. Изключително скъпи винилни подови покрития. Човек би предположил, че съм невероятно добре обезпечена и спокойна, но той имаше това отвратително викторианско убеждение, че щом храни една жена и й осигурява подслон, отпускайки й някакви пари за домакинството, мъжът вече е изпълнил своята част от брачната сделка.
– А защо не? Вековна традиция. Само че тогава са го наричали робство.
– Колко мило от ваша страна, че разбирате. Когато навърших шейсет, изпитах най-голямото щастие в живота си, защото получих пенсионната си книжка и знаех, че мога да отида до най-близката поща и да ми дадат пари в брой, без да съм работила нищо. Никога дотогава не ми бяха давали нещо, без да е трябвало и аз да дам нещо в замяна. Пред мен се откри цял нов свят.
– Имате ли деца?
– Не.
– Нищо не сте казали още за това, защо се преместихте точно тук.
– Просто имах нужда от промяна.
– Голяма промяна.
Вече доста се беше стъмнило. Елфрида се обърна към къщата и видя през вратата от ковано желязо светлината от прозорците в хола. Някой беше дръпнал пердетата. Тя каза:
– Не говоря за това. Не съм казвала на никого.
– Няма нужда да казвате и сега, ако не искате.
– Може би вече говорих достатъчно. Може би изпих прекалено много вино по време на вечерята.
– Не мисля така.
– Появи се един човек. Толкова специален, мил, любящ, забавен и съвършен. И той беше актьор, обаче преуспял и известен, но няма да споменавам името му. Беше прекрасно. Живяхме заедно три години в малката му къща в Барне, след което той се разболя от паркинсон и почина след две години. Къщата беше негова и трябваше да я напусна. Седмица след погребението видях в „Сънди Таймс“ обявата за малката къща в Пълтънс Роу. Купих я следващата седмица. Имах съвсем малко пари, но тя не беше прекалено скъпа. Доведох си милия Хорацио - кучето ми, за другар, получавам и пенсия и имам малко работа - шия възглавници за един снобски интериорен дизайнер в Лондон. Не е прекалено трудоемко, запълва ми времето и ми помага да си държа главата над водата. Винаги съм обичала да шия и е приятно да работиш с красиви скъпи материали, а и всеки проект е различен.