Всичко звучеше толкова обикновено.
– Не знам защо ви разказвам всичко това. Не е особено интересно.
– Аз пък го намирам за удивително.
– Не виждам защо. Но е много мило от ваша страна.
Беше прекалено тъмно да види лицето му или да прочете изражението в очите му.
– Мисля, че е най-добре да се върнем при другите.
– Разбира се.
– Много ми харесва градината ви. Благодаря. Някой ден ще трябва да я разгледам на дневна светлина.
Това беше в четвъртък. На следващата неделя сутринта валеше, не пролетен дъждец, а истински дъжд, който плющеше по прозореца на малката вила на Елфрида и заради който в малките стаи се смрачи толкова много, че тя беше принудена да запали всички лампи.
След като изведе Хорацио да се облекчи сутринта, си направи чаша чай и го взе в леглото си, като имаше намерение да прекара спокойно и уютно сутринта на топло, за да прочете вчерашните вестници и да се помъчи да довърши кръстословицата.
Но малко след единайсет часа спокойствието й бе нарушено от звънеца на предната врата - дрънчащо устройство, което се задвижваше от висяща верига. Звукът, който издаваше, по нищо не се различаваше от сигнал за пожар и Елфрида едва не изгуби и ума, и дума. Хорацио, легнал напреки на леглото, се изправи до седнало положение и излая няколко пъти. Това беше всичко, на което беше готов, за да защити стопанката си - той беше страхлив по природа и нямаше навика да ръмжи по нападателите, нито да ги хапе.
Учудена, но не и притеснена, Елфрида се измъкна от леглото, сложи си халата, завърза коланчето си и слезе по тесните стръмни стълби. Те се спускаха във всекидневната и предната врата се отваряше направо към малката предна градина. Там завари малко момиче по дънки и маратонки, а от якето му струеше вода. Якето беше без качулка, така че детето беше мокро като куче, което току-що се е изкъпало в реката. Косата му беше керемиденочервена, сресана на две плитки. Лицето му беше покрито с лунички, а бузите - червени от студа и влагата навън.
– Вие сте госпожа Фипс, нали?
Зъбите й бяха стегнати в скоби, устата й беше пълна с желязо.
– Да.
–Аз съм Франческа Блъндъл. Майка ми каза, че денят е толкова ужасен и дали не бихте искали да дойдете на обяд? Имаме огромно количество говеждо, страшно много...
– Но само преди няколко дни ме канихте на вечеря.
– Тя си знаеше, че това ще отговорите.
–Много мило от ваша страна. Но както виждаш, не съм облечена. Не бях и помислила още за обяда.
– Тя щеше да ви се обади, но аз исках да дойда с колелото.
– Дошла си с колело?
– Оставих го на улицата. Добре му е там.
Струя вода от преливащия улук се изля на сантиметри от нея.
–Мисля, че е най-добре да влезеш вътре, преди да се удавиш -каза Елфрида.
– Благодаря ви - каза Франческа и с бързи крачки влезе вътре.
Като чу гласове и реши, че е безопасно да се покаже, Хорацио с достойнство слезе по стълбите. Елфрида затвори вратата.
– Това е кучето ми Хорацио.
– Много е сладък. Здравей. Пекинезите на мама лаят с часове всеки път когато дойде някой. Имате ли нещо против да си сваля якето?
– Не, мисля, че е добра идея.
Франческа разкопча ципа на якето си и го метна на колоната на парапета на стълбището, където водата можеше да капе на пода. Тя се огледа.
– Винаги съм харесвала тези симпатични малки къщурки, но никога не съм влизала вътре.
Очите й бяха много големи и сиви, с гъсти светли мигли.
– Когато мама каза, че живеете тук, нямах търпение да дойда да разгледам. Затова дойдох с колело. Надявам се, че нямате нищо против?
– Не. Но е малко претрупано.
– Мисля, че е точно както трябва.
Не беше както трябва, разбира се. Беше тясно и овехтяло, пълно с малкото лични вещи, които Елфрида беше домъкнала със себе си от Лондон - изтърбушения диван, малкия викториански фотьойл, медната предпазна решетка за камината, старото писалище, лампи, картини без стойност и неимоверно много книги.
– Щях да се излежавам и да запаля печката, тъй като денят е толкова мрачен, но не бях стигнала дотам. Искаш ли чаша чай или кафе?
– Не, благодаря. Тъкмо изпих една кока-кола. Тази врата за къде е?