Всички бяха много мили и приветливи, но за Елфрида най-интересно и вълнуващо беше общуването със семейство Блъндъл. Гостоприемството на Глория не познаваше граници и почти не минаваше седмица, в която Елфрида да не беше канена да прекара в имението за богат обяд или вечеря или за някакво друго събитие на открито, като партия тенис (Елфрида не играеше тенис, но й беше интересно да наблюдава) или пикник. Имаше и други събития, в които се включваха повече хора, като например пролетните конни надбягвания в някоя близка ферма, посещение в някой от националните паркове или вечер в театъра в Чичестър. С тях прекара Коледа и Нова година, а когато организира първото си малко парти за новите си приятели (след като Албърт Медоус съживи градината й, изравни плочите, подряза орловия нокът и боядиса бараката), Оскар предложи услугите си като барман, а Глория приготви богати ястия в просторната си кухня.
Но всичко си имаше граници. Така и трябваше да бъде, за да не се почувства завладяна от семейство Блъндъл. Още първия път тя разбра, че Глория е властна жена - дори с известна доза безскрупулност, решена нещата да стават по нейния начин, - и беше съвсем наясно с опасностите от подобна ситуация. Бе напуснала Лондон, за да започне самостоятелен живот, и знаеше, че е изключително лесно сама и сравнително бедна жена да бъде завлечена (и дори да се удави) в буйните води на социалната мощ на Глория.
Така че Елфрида се научи от време на време да остава насаме със себе си, намираше си извинения за това - прекалено много работа или друга уговорка, която не можеше да отмени, с въображаеми познати, които Глория не познаваше. Понякога тя се оттегляше от Дибтън, качваше Хорацио на предната седалка на колата и отиваше в друга провинция, където никой не я познаваше и където Хорацио можеше да се изкачи по някой опасан от овцете хълм или да следва пътеката отстрани на някое тъмно ромонещо поточе, пътека, водеща до кръчма, пълна с непознати, където можеше да изяде един сандвич и да изпие чаша кафе, наслаждавайки се на скъпоценната самота.
В такива моменти, далече от Дибтън и виждайки нещата в перспектива, тя можеше да обмисли отношенията си със семейство Блъндъл и да подреди новооткритите си знания за тях, безлични и необвързващи като списък за пазаруване.
Първото впечатление беше, че Оскар й допада изключително много. Може би дори прекалено. Възрастта на влюбването бе останала далеч в миналото й, но с приятелството нещата стояха по-различно. Откакто се бяха видели за първи път пред църквата в Дибтън, когато тя го хареса от пръв поглед, компанията му й доставяше все по-голямо удоволствие. Времето беше доказало, че първите й впечатления не я бяха подвели.
Но границата беше много тънка. Елфрида не беше нито светица, нито жена с изключително високи морални принципи. Дори през всичките години, през които бе живяла с покойния си другар, той беше съпруг на друга жена. Но Елфрида никога не я беше виждала и бракът им, така или иначе, вече беше унищожен, когато те се бяха срещнали, поради което никога не я беше обземало чувство на вина. От друга страна, съществуваше и друг сценарий, на който Елфрида често ставаше свидетел: самотна жена, вдовица, разведена или изоставена жена под крилото на своя приятелка накрая отнемаше съпруга на приятелката си. Позорна ситуация, която тя категорично не одобряваше и строго осъждаше.
Но с Елфрида нямаше да се получи така. Тя знаеше, че съзнаването на опасността и здравият й разум бяха силно оръжие.
Второто впечатление беше, че единайсетгодишната Франческа беше дъщеря, каквато при друго стечение на обстоятелствата Елфрида би искала да нарече своя дъщеря - независима, общителна и пряма, но притежаваща чувство за хумор, което можеше да докара Елфрида до истеричен смях, както и въображение, подхранвано от страстно четене на книги. Франческа беше толкова погълната от тях, че нямаше дори да вдигне глава от книгата, ако човек влезеше в стаята, включеше телевизора или говореше високо. През училищните ваканции тя често се появяваше в Пълтънс Роу, за да играе с Хорацио или да гледа как Елфрида шие на шевната машина, като същевременно задаваше безброй въпроси за театралното й минало, което за нея беше просто смайващо.
Отношенията с баща й бяха невероятно близки и много сладки. Той беше достатъчно възрастен да й бъде дядо, но и двамата взаимни се наслаждаваха на компанията си до степен, която надвишаваше приятелството между родител и дете. Отвъд затворената врата на музикалната му стая можеше да се чуе как двамата свирят дуети на пианото, като грешките предизвикваха не упреци, а много смях. През зимните вечери той й четеше на глас, двамата се сгушваха на фотьойла и любовта й към него се изразяваше в чести прегръдки, крехки ръчички, обвити около врата му и целувки по гъстата му бяла коса.