Выбрать главу

Стивън Кинг

Зъл мрак, угаснали звезди

1922

11 април 1930 г.

Хотел Магнолия

Омаха, щат Небраска

ДА ПОСЛУЖИ, КЪДЕТО Е НЕОБХОДИМО

Името ми е Уилфред Лийланд Джеймс, а това е моята изповед. През месец юни 1922 година убих съпругата си Арлет Кристина Уинтърс Джеймс и се отървах от трупа ѝ, като го хвърлих в един стар кладенец. Синът ми Хенри Фрийман Джеймс ми помогна да извърша това престъпление, макар че по това време беше едва на четиринайсет години и не носеше наказателна отговорност. Лично аз го подлъгах да го стори, защото в продължение на два месеца напълно съзнателно подхранвах страховете му и всячески потисках основателните му възражения. Сега искрено съжалявам за това — дори повече, отколкото за самото убийство, — и ви уверявам, че по-нататък ще узнаете защо.

Причината, поради която извърших това престъпление и сам се обрекох на вечни мъки, се дължеше на сто акра добра земя в Хемингфорд, щат Небраска.

Въпросният парцел бе завещан на жена ми от баща ѝ Джон Хенри Уинтърс. Искаше ми се да обединя тази земя с нашата ферма, която през 1922 година се простираше върху има-няма осемдесет акра, докато съпругата ми, която така и не можа да свикне с фермерството (и с това да бъде жена на фермер), държеше да продаде парцела на компанията „Фарингтън“ срещу суха пара. Когато я попитах действително ли иска да живее в непосредствена близост до вонящата фарингтънска кланица, тя ми отвърна, че спокойно бихме могли да продадем не само бащиния ѝ имот, но и нашата ферма, фермата, която от поколения насам се предава по наследство в рода ми от баща на син! После исках да разбера как ще я караме с пари в джобовете, но без земя, при което тя ми заяви, че нищо не ни възпира да се преселим в Омаха или даже в Сейнт Луис и да отворим магазин.

— Никога няма да живея в Омаха! — отсякох аз. — Градовете са за глупаците!

Забавно, нали — особено като се има предвид къде живея сега. Обаче няма да се задържа дълго тук — зная го със сигурност, както знам и кой издава звуците, които долавям от стените. Зная и къде ще се озова, след като земният ми живот приключи. Съмнявам се, че Адът може да е по-гаден от Омаха. А нищо чудно и преизподнята да е като Омаха, само че без прекрасната природа наоколо — нищо друго освен димяща, воняща на сяра пустош, из която бродят изгубените души като моята.

Скандалите за проклетите сто акра продължиха през зимата и цялата пролет на хиляда деветстотин двайсет и втора година. Хенри се оказа приклещен между двата враждуващи огъня, ала май повече го теглеше към моята страна; макар и външно да приличаше на майка си, любовта му към земята определено беше наследена от мен. Беше послушно момче и в характера му нямаше нито капчица от високомерието на майка му. Хенри не спираше да ѝ повтаря, че не иска да живее в Омаха — или някой друг подобен град, — и би тръгнал с нас само ако двамата с нея успеем да постигнем съгласие. Това обаче така и не се случи.

Замислих се дали да не се обърна към закона — бях сигурен, че всеки съд в страната ще подкрепи правото на мъжа в семейството да решава как и за какво да се използва земята. Ала нещо ме възпираше да го сторя. И това не беше страхът от хорската мълва, защото пет пари не давах за съседските сплетни; не, без съмнение обяснението беше друго. Вече я бях намразил, разбирате ли? Бях започнал да жадувам смъртта ѝ и именно там се коренеше причината да не пожелая да заведа дело.

Вярвам, че във всеки от нас живее друг човек — непознат човек, Заговорник. Вярвам и че до март хиляда деветстотин двайсет и втора, когато небесата над Хемингфорд бяха станали бели като саван и снегът в полята тъкмо започваше да се топи, Заговорникът във фермера Уилфред Джеймс вече бе произнесъл своята окончателна присъда над съпругата ми, предопределяйки по този начин съдбата ѝ. И това беше смъртна присъда. В Библията се казва, че неблагодарната рожба е като змийски зъб, ала свадливата и неблагодарна жена е несравнимо по-остра и отровна от него.

Каквото и да си мислите, аз не съм чудовище; ето защо направих всичко възможно, за да я спася от Заговорника. Казах ѝ, че ако не постигнем съгласие, тя може да отиде при майка си в Линкълн, което значи на стотина километра на запад — подходящо разстояние за раздяла, която все още не е прераснала в развод, но вече е набраздена от пукнатините на пропукалите се съпружески отношения.

— Аха, и да те оставя да се разпореждаш със земята на баща ми, така ли? — попита тя и рязко отметна главата си назад. Как само ненавиждах този арогантен жест, придружен от кратко изпръхтяване, сякаш имах пред себе си необязден мустанг… — Избий си го от главата, Уилф!

Заявих ѝ, че бих могъл да закупя парцела от нея, щом толкова държи на него. Разбира се, щеше да се наложи да го изплащам в продължение на доста дълъг период от време — осем години, а може би и десет, — ала щях да ѝ дам цялата сума до последния цент.

— Да ти подхвърлят мизерни трохички е все едно да нямаш никакви парички! — отвърна ми тя и отново отметна глава, изсумтявайки презрително. — Всяка жена ще ти го каже. „Фарингтън“ не само че ще ми платят веднага, но и ще ми дадат най-добрата пазарна цена за имота, която ще е далеч по-висока от твоята. Освен това нямам никакво намерение да живея в Линкълн. Това не е град, а село, където църквите са повече от къщите на хората.

Проясни ли ви се ситуацията, в която се намирах? Разбрахте ли вече в какво положение ме постави тя? Нима не мога да получа поне малка част от вашето съчувствие? Не? Тогава вижте как се развива разказът ми по-нататък.

В началото на април същата година — точно осем години преди днешния ден, доколкото си спомням, — тя дойде при мен, цялата грейнала и сияеща от радост. Беше прекарала по-голямата част от деня в салона за красота в близкото градче Маккук и косата ѝ висеше покрай лицето ѝ на големи къдрици, които ми напомниха за рулата тоалетна хартия, които човек може да види в хотелите и кръчмите. Съобщи ми, че ѝ хрумнала страхотна идея. Че решението било да продадем на тръста „Фарингтън“ стоте акра земя плюс фермата. Беше убедена, че от компанията ще се съгласят да купят всичко, само и само да получат парцела на баща ѝ, който се намираше близо до железопътната линия (и най-вероятно беше права).

— Тогава — заяви тази безочлива проклетница — ще можем да си поделим сумата, да се разведем и да започнем нов живот отделно един от друг. И двамата знаем, че искаш точно това.

Сякаш тя самата не го искаше.

— Аха — кимнах аз, давайки си вид, че обмислям сериозно тази абсурдна идея. — А при кого от нас ще остане детето?

— При мен, естествено! — изсумтя жена ми, поглеждайки ме смаяно. — Едно четиринайсетгодишно момче не бива да се отделя от майка си.

Още същия ден започнах да „обработвам“ Хенри, като му разказах за последния план на майка му. Седяхме върху една копа сено. Бях се постарал да докарам възможно най-мрачното изражение на лицето си и говорех с най-отчаяния тон, описвайки какъв би бил животът му, ако тази идея на майка му се осъществи: как няма да има нито ферма, нито баща, как ще трябва да свиква с уроците в едно доста по-голямо училище, как всичките му приятели (с повечето от които се знаеха още от пеленачета) ще останат тук, как ще се наложи да се бори за своето място сред непознати хлапета, които ще му се подиграват и ще го наричат „селска тиква“. От друга страна, изтъкнах аз, ако успеем да задържим земята, със сигурност ще изчистим всичките си задължения към банката до хиляда деветстотин двайсет и пета и ще заживеем спокойно и щастливо, без никакви дългове; ще дишаме свеж въздух и няма да гледаме как в бистрия ни някога поток от изгрев до залез се носят свински карантии и черва.

— Ти какво предпочиташ? — попитах го, след като обрисувах тази картина с възможно най-живописните подробности.

— Да остана тук с теб, тате — отвърна ми Хенри. По бузите му се стичаха сълзи. — Защо мама се държи като такава… като такава…

— Давай, изплюй камъчето! — насърчих го аз. — Истината не се брои за ругатня, сине.