— Е, значи ще ви трябва известно време, докато свикнете със ситуацията и разберете положението ми. Така че за момента ви водя в резултата.
— Какво искате да кажете?
— Познавам я добре. Сигурен съм, че вие и вашите клиенти сте си мислели, че сделката ви е в кърпа вързана, ала Арлет Джеймс… нека просто да кажем, че да я задължиш да изпълни обещанието си е като да задължиш слънцето да не грее през лятото. Спомнете си думите на Поп Брадли, господин Лестър. Човекът си беше истински провинциален гений.
— Може ли да надникна в къщата?
Отново се засмях и този път смехът ми бе съвсем спонтанен. Човекът бе упорит, нямаше спор, и определено не искаше да се връща с празни ръце. Беше изминал трийсет километра в прашен пикап без врати и трябваше да се клатушка още толкова, докато се върне в Хемингфорд Сити (където без съмнение трябваше да вземе влака), задникът му пламтеше и хората, които го бяха изпратили тук, нямаше да са особено щастливи, когато им докладваше за резултата от изнурителното си пътуване. Горкият човечец!
— Ще ви отговоря с контравъпрос: а може ли да си свалите панталоните, за да надникна в задника ви?
— Държите се невъзпитано.
— Прав сте, така е. Приемете го като… не точно метафора, а нещо като иносказание.
— Не ви разбирам.
— Ами, ще имате поне час път до града, по време на който да поразсъждавате. А може би два, ако пикапът на Ларс спука гума. Уверявам ви, господин Лестър, че ако ви бях пуснал да надникнете в къщата — в моята частна собственост, моята неприкосновена територия, моята крепост, — нямаше да откриете трупа на жена ми в дрешника или… — За малко да кажа „или на дъното на кладенеца“, при което капки студена пот избиха на челото ми. — Или под леглото.
— Никога не съм твърдял, че…
— Хенри! — извиках. — Ела тук за малко!
Синът ми се приближи, като тътреше крака в прахта. Беше свел глава и изглеждаше угрижен, навярно дори гузен, ала това даже бе добре дошло в случая.
— Да, господине?
— Кажи на този човек къде е майка ти.
— Не зная. Когато ме извика да закусим петък сутринта, нея я нямаше. Беше си взела нещата и бе заминала.
Лестър го наблюдаваше изпитателно.
— Синко, истината ли ми казваш?
— Да, господине.
— Цялата истина и нищо освен истината, Бог да ти е на помощ?
— Тате, може ли да се връщам вкъщи? Имам да наваксвам с уроците след болестта…
— Тогава се прибирай, но не си губи времето — казах аз. — Не забравяй, че е твой ред да доиш кравите.
— Да, господине.
Момчето изкачи бавно стъпалата и влезе в къщата. Лестър го изпроводи с поглед, след което се обърна отново към мен:
— Тук има нещо повече от това, което се вижда на повърхността. Нещо скрито.
— Виждам, че не носите халка, господин Лестър. Ако някой ден се случи да носите вашата толкова дълго, колкото аз нося своята, ще разберете, че в семействата винаги има нещо скрито. Тогава ще осъзнаете и нещо друго — че човек никога не знае накъде ще запраши кобилата му.
Той се изправи.
— Да знаете, че нещата не са приключили.
— Напротив — изтъкнах, макар и да знаех, че не съм прав. Но ако всичко вървеше по план, сега определено бяхме по-близо до края, отколкото преди. Ако всичко вървеше по план.
Адвокатът закрачи през двора, но по едно време се спря и се обърна. Избърса лицето си отново с кърпичката и ми каза:
— Ако си мислите, че тези сто акра са ваши само защото сте наплашили жена си… и сте я натирили при леля ѝ в Де Мойн или при сестра ѝ в Минесота…
— Проверете в Омаха — добавих услужливо и се усмихнах. — Или в Сейнт Луис. Тя отдавна занемари роднинските си връзки, обаче така и не спря да си мечтае за Сейнт Лу. Един бог знае защо.
— И ако смятате, че можете да сеете и да жънете върху имота, не сте познали. Разберете, че земята не е ваша собственост. И едно семенце да хвърлите там, после ще се видим в съда.
— Сигурен съм, че ще получите вест от нея веднага щом се разболее от тежка форма на безпаричоза — отвърнах му аз, въпреки че ми се искаше да кажа друго: „Да, земята не е моя… но не е и ваша. И просто ще си остане там. Което ме устройва напълно, понеже ще бъде моя след седем години, когато отида в съда, за да обявим Арлет официално за мъртва. Не знам за вас, но аз мога да чакам. Седем години без воня на свински говна, когато вятърът задуха от запад? Седем години, в които няма да слушам стоновете на умиращите прасета (които толкова приличат на стоновете на умираща жена)? Седем години, през които няма да се налага да гледам как свинските карантии се носят по почервенялата от кръв рекичка? Специално за мен това ще бъдат едни прекрасни седем години!“
Той мълчеше.
— Приятен ден, господин Лестър, и имайте предвид, че следобедите тук са много горещи, а и слънцето ще ви пече директно в лицето.
Той се качи в пикапа, без да ме удостои с отговор. Лес ми помаха и адвокатът му се сопна. Шофьорът го изгледа, сякаш казваше: „Ядосвай се и мрънкай колкото си искаш, но километрите до Хемингфорд няма да станат по-малко!“ и бавно потегли.
Когато се изгубиха в далечината и след тях остана само вдигнатата пушилка, Хенри отново се появи на верандата.
— Добре ли се справих, тате?
Улових го за ръката, стиснах я лекичко и се престорих, че не съм усетил как мускулите му моментално се стягат, сякаш момчето трябваше да потисне внезапно обзелия го импулс да избяга.
— Справи се страхотно. Перфектно.
— Утре ли ще започнем да запълваме кладенеца?
Замислих се дълбоко, защото животът и на двама ни навярно зависеше от решението, което щях да взема. В последно време шериф Джоунс трупаше както години, така и килограми. Не беше мързелив, ала си беше трудничко да го накараш да се размърда без основателна причина. По-нататък може би Лестър щеше да убеди Джоунс да цъфне тук, но не и преди адвокатът да убеди Коул Фарингтън да изпрати при шерифа единия от двамата си синове, та да му напомнят кой е най-големият данъкоплатец в цял Хемингфорд (да не споменаваме съседните окръзи Клей, Филмор, Йорк и Сюърд). Ето защо прецених, че имаме най-малко два дни.
— По-скоро не — отвърнах. — Не утре, а вдругиден.
— Защо, тате?
— Защото шериф Джоунс ще дойде тук, а той може да е стар, но не и глупав. Един запълнен кладенец веднага би събудил подозренията му защо е бил запълнен точно по това време и така нататък. Но такъв кладенец, който все още се запълва… и то не без основателна причина…
— Каква причина? Кажи ми!
— Скоро — отвърнах. — Съвсем скоро ще ти кажа.
През целия следващ ден тръпнехме в очакване да видим издигащ се облак прах над черния път — но не от пикапа на Ларс Олсън, а от колата на областния шериф. Е, очакванията ни не се оправдаха. За сметка на това при нас дойде Шанън Котъри, която изглеждаше прелестна с памучната си блуза и карираната си пола, за да попита дали Хенри е добре и — ако е добре — би ли отишъл да вечеря с нея и родителите ѝ?
Той веднага отвърна, че е добре, и аз се загледах подире им, докато двамата се отдалечаваха по пътя, хванати за ръце. Имах лоши предчувствия. Момчето пазеше ужасна тайна, а тези тайни са тежки и дори непосилни. Най-естественото нещо на света е човек да се опита да се отърве от бремето им, като ги сподели. Хенри обичаше това момиче (или си мислеше, че го обича, което е едно и също, когато си на петнайсет). И сякаш за да стане още по-зле, той трябваше да прикрие страшната истина с лъжа… а Шанън можеше да почувства, че я лъже. Хората казват, че влюбените очи са слепи, но само глупаците биха се уповавали на това. Понякога те виждат даже твърде много.
Поплевих градината (откъсвайки повече грахчета, отколкото бурени), след което седнах на верандата и пушех лула, докато чаках Хенри да се върне. И той се върна — малко преди луната да изгрее. Главата му бе клюмнала, раменете — приведени, а походката му наподобяваше тътрузене. Сърцето ми се късаше, като го гледах, ала дълбоко в душата си се чувствах облекчен. Ако беше споделил тайната си пред Шанън, изобщо нямаше да посмее да се върне.