— Разказа ѝ историята, която измислихме, нали? — попитах го, когато приседна до мен.
— Която ти измисли.
— И тя обеща да не казва на родителите си?
— Да.
— Но ще го стори ли?
Момчето въздъхна.
— Вероятно да. Тя ги обича и те я обичат. Ще прочетат нещо на лицето ѝ и ще я накарат да изплюе камъчето. А дори и да не го направят, тя сигурно ще каже на шерифа. Ако той изобщо тръгне да говори с тях, де…
— Не се заблуждавай, Лестър ще се погрижи за това. Ще си го изкара на шериф Джоунс, понеже неговите шефове в Омаха ще си го изкарат на него. Всичко се върти без край, къде спира никой май не знай.
— Изобщо не биваше да го правим. — Той се замисли, после отново го изрече, но този път шепнешком.
Аз мълчах. Хенри също се умълча. Известно време и двамата съзерцавахме луната — как се издига над царевицата, червена и подпухнала.
— Тате? Може ли да изпия чаша бира?
Погледнах го изненадано, макар че всъщност не бях кой знае колко учуден. После влязох в кухнята и налях на двама ни по чаша бира.
— Но никаква бира утре или вдругиден! — натъртих, докато му подавах халбата.
— Добре, тате. — Той отпи, намръщи се и отново отпи. — Беше ми толкова гадно да лъжа Шанън, тате. Всичко в тази история е толкова мръсно…
— Мръсотията се измива.
— Не и тази — отвърна Хенри и пак отпи. Този път не се намръщи.
Малко по-късно, когато луната вече бе започнала да придобива сребрист оттенък, излязох по нужда и неусетно се заслушах в шепота, който си разменяха нощният ветрец и царевицата. Щом се върнах на верандата, видях, че момчето го няма там. Чашата с недопитата бира стоеше на парапета. После го чух от краварника — да казва: „Ужасно съжалявам, миличка. Ужасно съжалявам.“
Реших да надзърна. Беше обгърнал с две ръце шията на Елпида и я галеше. Струва ми се, че плачеше. Постоях известно време, след което се обърнах, без да кажа нищо. Върнах се в къщата, съблякох се и легнах в кревата, където бях прерязал гърлото на жена си. Мина доста време, докато успея да заспя. И ако не разбирате защо — ако не можете да разберете всички причини за това, — значи няма никакъв смисъл да четете тези редове.
Бях кръстил всичките ни крави на второстепенни гръцки божества, но в случая с Елпида ставаше въпрос или за ужасен избор, или за жестока ирония на съдбата. В случай че не си спомняте легендата за това как злото се появило в нашия тъжен стар свят, нека да ви я разкажа — всички злини и нещастия излетели навън, когато Пандора не могла да сдържи любопитството си и отворила кутията, поверена ѝ за съхранение. Щом жената осъзнала какво е сторила, побързала да върне обратно капака и така Елпида, богинята на надеждата, останала затворена вътре. През онова прокълнато лято на хиляда деветстотин двайсет и втора обаче за нашата Елпида нямаше никаква надежда. Тя беше стара и немощна, вече не даваше много мляко и ние се бяхме отказали да я доим, понеже посегнеше ли човек към вимето ѝ, тя моментално се опитваше да му тегли един къч. Преди година бяхме решили да я заколим, обаче ме възпря високата цена, която поиска Харлан Котъри за услугата, а аз можех да коля единствено свине… самопризнание, което вие, уважаеми читатели, просто няма как да не приемете за чиста монета.
— А и месото ѝ ще е жилаво — бе отбелязала Арлет, която изпитваше необяснима привързаност към Елпида, навярно защото никога не се бе налагало да я дои. — По-добре да я оставим на мира.
Ала ето че сега бях измислил как Елпида ще ни помогне и смъртта ѝ щеше да допринесе далеч по-голяма полза от няколко килограма жилаво месо.
Два дни след посещението на Лестър двамата със сина ми ѝ сложихме юздата и я поведохме покрай стената на обора. Още не бяхме преполовили пътя до кладенеца, когато Хенри внезапно се спря и очите му се разшириха от ужас.
— Тате, надушвам я!
— Тогава се върни в къщата и си запуши носа с памук! Има върху нейния скрин!
Въпреки че главата му бе приведена, видях косия поглед, с който ме стрелна. „Ти си виновен за всичко — сякаш казваха очите му. — Ти си виновен за всичко, защото не можа да се примириш с положението.“
В същото време изобщо не се съмнявах, че ще ми помогне да свърша онова, което ни предстоеше. Каквото и да си мислеше за мен, беше замесено и момиче и той не искаше то да разбере какво е сторил. Вярно бе, че аз го бях накарал, ала това обстоятелство едва ли щеше да смекчи вината му пред Шанън.
Когато момчето се върна, отведохме Елпида до кладенеца, където тя съвсем закономерно започна да се дърпа. Заобиколихме от другата страна, без да изпускаме поводите, и я задърпахме към прогнилия дървен капак на кладенеца. Щом кравата се озова там, дървото изскърца под тежестта ѝ… изкриви се леко… но не се продъни. Старата Елпида си стоеше отгоре му — изглеждаше тъпа и опърничава както винаги — и ни показваше зеленикавожълтите останки от зъбите си.
— А сега какво? — попита Хенри.
Тъкмо щях да му кажа, че не знам, когато дървеният капак се строши на две със силно изпращяване. Ние продължавахме да държим поводите, макар че за секунда си представих как биваме повлечени надолу в кладенеца с изкълчени ръце. После юздата се освободи от муцуната на добичето и отхвръкна нагоре. Беше съдрана и от двете страни. Долу Елпида започна да мучи агонизиращо и да блъска с копита по каменната стена.
— Тате! — изкрещя Хенри. Бе притиснал юмруци към устата си, като кокалчетата се забиваха в горната му устна. — Накарай я да спре!
Елпида нададе измъчен протяжен стон, който отекна зловещо от вътрешността на кладенеца. Неистовото блъскане на копитата ѝ не спираше.
Сграбчих Хенри за ръката и го повлякох назад към къщата. Сложих го да седне на дивана, който Арлет бе поръчала по пощата, и му наредих да остане там, докато не се върна за него.
— Не забравяй, че почти сме приключили! — помъчих се да го успокоя.
— Никога няма да приключим с това — отвърна синът ми и се обърна с лице към дивана. Бе затиснал с длани ушите си, въпреки че мученето на Елпида не се чуваше оттук. Само че Хенри явно я чуваше в главата си… както и аз.
Взех малокалибрената си пушка за лов на лисици от най-високата лавица в килера. Беше едва двайсет и втори калибър, но щеше да ми свърши работа. А ако съседът ми Харлан Котъри чуеше изстрелите? Това само щеше да подкрепи версията ми. Стига само Хенри да запазеше разсъдъка си достатъчно дълго, за да я разкаже както трябва…
Ето нещо, което научих през хиляда деветстотин двайсет и втора — винаги може да стане още по-зле. Мислите си, че вече сте видели най-лошото — онзи неописуем ужас, който съчетава в едно всичките ви кошмари — и единствената ви утеха е, че оттук насетне положението няма как да се влоши. А дори и това да се случи, съзнанието ви просто ще изключи при гледката и над него милостиво ще се спусне пелената на забвението. Ала ето че нещата стават още по-ужасни, съзнанието ви не изключва и вие някак си продължавате напред. Осъзнавате, че цялата радост от живота безвъзвратно си е отишла, че стореното от вас завинаги ви е лишило от онова, за което сте копнеели, и ви се иска вие да сте на мястото на мъртвите… обаче продължавате напред. Намирате се в ад, който сами сте си изградили, но продължавате да живеете в него, понеже нямате избор.
Елпида бе паднала върху трупа на жена ми, но ухилената физиономия на Арлет все още се виждаше — с вирнатата си нагоре брадичка и обърнато лице към обляния от слънцето горен свят мъртвата сякаш се взираше право в мен. А и плъховете се бяха завърнали. Кравата, появила се изневиделица в сумрачното им царство, без съмнение ги бе накарала да се скрият в тръбата, която бях започнал да наричам „Булеварда на плъховете“, ала ето че щом надушиха прясното месце, те побързаха да се завърнат, за да проучат обстановката. Неспособни да устоят на изкушението от падналото от небето угощение, те започнаха да гризат лакомо горкото добиче, което продължаваше да мучи и да рита, макар и доста по-вяло от преди. Един от плъховете дори се настани върху главата на мъртвата ми съпруга, досущ като зловеща корона; беше си изгризал дупка в конопения чувал и ясно видях как острите му нокти издърпаха навън кичур от косата ѝ. Бузите на Арлет, някога закръглени и изкусителни, сега висяха на разкъсани парчета.