„Нищо не може да бъде по-ужасно от това — помислих си. — Без съмнение това е пределът на кошмара.“
Но както ви казах и преди малко, винаги може да стане още по-зле. Докато се взирах във вътрешността на каменния цилиндър, вцепенен от отвращение и потрес, Елпида отново зарита и едното ѝ копито удари останките от лицето на Арлет. Чух отчетливо изхрущяване, когато челюстта на жена ми се строши, и всичко под носа ѝ се отмести рязко наляво, сякаш беше част от маска на панти. Широката ѝ от ухо до ухо усмивка обаче остана. Това, че вече не се намираше на една линия с очите, ѝ придаде още по-страховит вид. Стори ми се, че мъртвата вече има не едно, а две ужасяващи лица, с които да навестява кошмарите ми. Тялото ѝ се отмести към дюшека и го изтласка встрани. Плъхът върху главата ѝ мигновено се шмугна зад него. Кравата отново измуча. Помислих си, че ако Хенри ненадейно се върне и надзърне в кладенеца, като нищо ще ме убие, задето го бях направил част от всичко това. И навярно напълно заслужавах подобна съдба. Така обаче щеше да остане сам, а сам щеше да е беззащитен.
Част от капака бе пропаднала в кладенеца, а друга част все още се крепеше. Заредих пушката, подпрях я на здравото парче от капака и се прицелих в Елпида, която лежеше със счупен врат върху мъртвата ми съпруга, притиснала глава до каменната стена. Изчаках няколко секунди, докато ръцете ми престанат да треперят, и натиснах спусъка.
Един изстрел беше напълно достатъчен.
Когато се върнах в къщата, заварих Хенри заспал на дивана. Бях твърде потресен, за да сметна поведението му за странно. В този момент той ми изглеждаше като единственото обнадеждаващо нещо в мрачния ми свят — омърсен, но не дотолкова, че да не може да се пречисти. Наведох се и го целунах по бузата. Той простена насън и обърна глава. Оставих го да спи и отидох в хамбара, за да взема нужните ми инструменти. Три часа по-късно Хенри дойде при мен. Междувременно аз бях махнал остатъците от счупения дървен капак от кладенеца и тъкмо бях започнал да го запълвам.
— Ще ти помогна — каза синът ми с мрачен равен глас.
— Добре. Вземи пикапа и го докарай до могилата край западната ограда…
— Сам? — Недоверието в тона му беше едва доловимо, но аз бях доволен, че поне показва някаква емоция.
— Знаеш всички предни скорости, значи ще можеш да намериш и задната, нали?
— Да, но…
— Значи ще се справиш. Междувременно аз имам предостатъчно работа тук, така че докато се върнеш, най-лошото ще е свършило.
Зачаках със свито сърце отново да ми каже, че най-лошото никога няма да свърши, но той не го стори. Продължих да хвърлям пръст с лопатата. Все още виждах главата на Арлет и конопения чувал, откъдето стърчеше онзи проклет кичур коса. Сигурно между бедрата ѝ вече има цяло котило новородени плъхчета, мина ми през ума.
Чух как моторът на пикапа се дави веднъж, после втори път. Надявах се, че манивелата няма да се изметне назад и да счупи ръката на Хенри.
При третото завъртане на манивелата старият пикап най-накрая заръмжа равномерно, връщайки се към живот. Синът ми забави импулса на искрата, подаде постепенно газ и машината тръгна. Нямаше го около час, ала щом се върна, каросерията на пикапа беше пълна с пръст и чакъл. Хенри откара машината на заден ход до ръба на кладенеца и угаси двигателя. Беше свалил ризата си и запотеният му торс изведнъж ми се видя твърде хилав; струваше ми се, че мога да преброя всичките му ребра. Помъчих се да си спомня кога за последен път го бях видял да се храни добре и не можах. После си дадох сметка, че това май беше закуската след нощта, в която се бяхме отървали от Арлет.
„Довечера ще се погрижа да хапне както трябва — зарекох се аз. — Ще направя хубава и питателна вечеря, която да подсили и двама ни. Без телешко, но пък имаме свинско в хладилника, така че ще направя вкусни…“
— Тате, погледни — изрече синът ми с новия си безизразен глас и посочи с ръка.
По черния път в посока към фермата ни пълзеше облак прах. Погледнах към дъното на кладенеца. Не, все още не бях готов! Голяма част от Елпида продължаваше да се вижда, но не там се коренеше проблемът. Причината за безпокойството ми се дължеше на стърчащия над пръстта окървавен ръб на дюшека.
— Помогни ми — казах.
— Имаме ли достатъчно време, тате? — Лека нотка на любопитство, но като цяло и този въпрос бе зададен с новия му равен глас.
— Не зная. Може би. Не стой така, а ми помогни!
Втората лопата бе подпряна на стената на краварника до натрошените парчета от дървения капак. Хенри я грабна и двамата се заехме да изтребваме пръст и чакъл от каросерията на пикапа и да ги изсипваме в кладенеца.
Когато автомобилът със златна звезда на вратата и прожектор на покрива спря пред дънера, където цепехме дърва (подплашвайки за пореден път петела Джордж и кокошата му свита), двамата с Хенри седяхме на стъпалата на верандата и се наслаждавахме на последното нещо, което Арлет Джеймс бе направила през живота си — пълна кана с лимонада. И двамата бяхме голи до кръста, защото бяхме свалили ризите си. Областният шериф излезе от колата, придърпа колана си, свали широкополия си „Стетсън“, приглади назад прошарената си коса и нагласи пак шапката си, така че долният ѝ ръб да си пасне перфектно с линията, разделяща челото му на два участъка: бял и медночервен. Беше сам. Приех това за добър знак.
— Добър ви ден, господа! — поздрави ни той и огледа внимателно голите ни гърди, мръсните ни ръце и потните лица. — Бая сте се озорили, а?
— Бъхтим се като грешни дяволи, и то по моя вина — отвърнах и се изплюх на земята.
— В смисъл?
— Една от кравите ни падна в стария кладенец, откъдето пояхме добитъка — обади се синът ми.
— Сериозно? — присви очи Джоунс.
— Да, за съжаление — потвърдих аз. — Искате ли чаша лимонада, шерифе? Арлет я е правила.
— Арлет я е правила, казвате? Значи се е върнала, така ли?
— Не — отвърнах. — Взе си любимите дрехи, но не и лимонадата. Няма ли да я опитате?
— Ще я опитам, но първо ще отскоча до тоалетната ви. Откакто станах на четирийсет и пет, взех да пикая през пет минути. Кофти работа.
— Отзад е. Следвайте пътеката и се оглеждайте за вратичка с полумесец.
Той се засмя, сякаш това беше най-забавната шега, която бе чувал последната година, и тръгна покрай къщата. Дали щеше да се спре по някое време, за да надзърне през прозорците? Със сигурност, ако си разбираше от работата, а аз бях чувал, че е така. Особено когато е бил млад.
— Тате — обърна се Хенри към мен. Направи ми впечатление, че шепне.
Погледите ни се срещнаха.
— Ако разбере, не можем да направим нищо… Мога да лъжа, но няма да участвам в никакви други убийства!
— Добре — кимнах. Разговорът ни беше кратък, ала често щях да размишлявам над него в последвалите осем години.
Шерифът Джоунс се върна, закопчавайки дюкяна си.
— Отиди да донесеш чаша за шерифа — наредих на Хенри.
Момчето се подчини. Посетителят ни най-сетне успя да си закопчае дюкяна, свали си шапката, приглади назад косата си и нагласи отново стетсъна. Значката му блестеше на следобедното слънце. Патлакът на хълбока му изглеждаше доста голям и макар Джоунс да беше твърде стар, за да е участвал в Голямата война, кобурът ми напомни за снаряжението на американските войници, сражавали се в Европа. Може би беше на сина му. Бях чувал, че синът му е загинал някъде отвъд океана…
— Приятно ви мирише в тоалетната — отбеляза той. — Особено за горещ ден като днешния…
— Арлет доста често ѝ слагаше негасена вар — обясних аз. — Ще се опитам и аз да го правя, ако тя не се върне скоро… Елате на верандата, за да седнете на сянка.
— Сянката е хубаво нещо, но предпочитам да постоя прав. Имам нужда да раздвижа гърбината.