— Стига, Ханк. Млъкни.
Той обаче не млъкна.
— … и пускат тока. Така че никога — помни ми думата — няма да позволя това да се случи, стига да мога да го предотвратя. Тези проклети очи няма да бъдат последното нещо, което ще видя, когато умра. — Той се замисли над това, което беше казал току-що, и побърза да се коригира: — Исках да кажа „преди да умра“.
— Отивай да спиш, Хенри.
— Ханк.
— Лягай си, Ханк. Обичам те.
Той се усмихна.
— Знам, тате, макар че не го заслужавам. — Той излезе от стаята, преди да успея да кажа каквото и да било.
Ето че настана време за сън, както обича да казва прочутият мемоарист Самюъл Пийпс3.
И двамата спахме непробудно, докато совите летяха в нощта и търсеха плячка, а Арлет седеше в мрака на подземната си обител с изместена долна част на лицето. Следващият ден се оказа прекрасен за царевицата и ние го оползотворихме по най-добрия възможен начин, като свършихме доста полска работа.
Когато се прибрах в къщата — плувнал в пот и изтощен, — за да приготвя обяд, заварих на верандата някаква тенджера. Под нея бе затисната бележка, която гласеше:
Уилф, толкова съжаляваме за неприятностите ви и ще ви помагаме, както можем. Харлан каза това лято да не се тревожиш за наема за комбайна. Моля те, ако получиш някаква вест от съпругата си, да ни уведомиш.
С обич:
Сали Котъри.
ПС. Ако Хенри се отбие при Шан, ще изпратя по него боровинков кейк.
Сгънах бележката и я пъхнах в джоба на гащеризона си. Не можах да сдържа усмивката си. Животът ни без Арлет беше започнал.
Ако Бог ни възнаграждава тук, на земята, за добрите ни дела — както твърди Старият завет и както вярват пуританите, — значи Сатаната би следвало да ни възнаграждава за злините ни. Не мога да го кажа със сигурност, ала лятото на двайсет и втора определено беше хубаво — с много слънце за царевицата и точно толкова дъжд, колкото да напоява и освежава зеленчуковата ни градина (простираща се на един акър).
Някои следобеди се разразяваха гръмотевични бури, но бяхме пощадени от онези бурни ветрове и градушки, които фермерите на Средния запад с право наричат „убийци на реколтата“. Харлан Котъри дойде със своя комбайн „Харис“ и машината не се повреди нито веднъж. Страхувах се, че от компанията „Фарингтън“ може да започнат да си пъхат носа в делата ми, ала нищо подобно не се случи. Взех заем от банката без никакви проблеми и го изплатих до октомври, защото тази година цените на царевицата бяха високи, а транспортните такси на Голямата западна железница — пределно ниски. Ако познавате добре историята, навярно знаете, че тези две неща — изкупната цена на земеделската продукция и транспортните разходи — размениха местата си през хиляда деветстотин двайсет и трета и оттогава положението не се е променило. За фермерите от Средните щати Голямата депресия започна следващото лято, когато рухна чикагската земеделска борса. Лятото на двайсет и втора обаче беше толкова хубаво, че надмина и най-дръзките ми надежди. Само един инцидент го помрачи — инцидент, свързан с една от нашите богини-крави, — но съвсем скоро ще ви разкажа по-подробно за него.
Господин Лестър намина още два пъти. Опитваше се да ни тормози, ала нямаше с какво. Явно и той го знаеше, понеже през юли изглеждаше доста измъчен. Представих си как го тормозят неговите шефове и той гледаше да си го изкара на нас. Поне се опитваше. Първия път ми зададе куп въпроси, които всъщност не бяха въпроси, а инсинуации. Дали съм смятал, че съпругата ми е претърпяла инцидент? Най-вероятно било така, не съм ли се замислял над това — нали в противен случай Арлет веднага би се свързала с него, за да уредят продажбата на стоте акра, или би се прибрала във фермата с подвита (образно казано) опашка? А може би се е забъркала с някой опасен тип по време на пътуването си? Такива неща се случват, нали? А това, естествено, би било добре дошло за мен…
При второто си идване той вече изглеждаше не само изтормозен, а направо отчаян, и премина директно на въпроса — ами ако съпругата ми е претърпяла инцидент именно във фермата? Това ли се е случило? Затова ли от нея няма ни вест, ни кост?
— Господин Лестър, ако ме питате дали съм убил жена си, отговорът е „не“.
— Естествено, че това ще кажете!
— Това беше последният ви въпрос към мен, господине. Качвайте се в пикапа, потегляйте и не се връщайте повече. Ако пак ви видя тук, следващия път ще ви посрещна с брадва!
— Ще влезете в затвора за заплаха! — Носеше бяла целулоидна якичка, която се беше изкривила комично. Целият му вид будеше съжаление — като се започне с якичката, врязала се под брадичката му, мине се през потта, стичаща се на вадички по топчестото му лице, и се стигне до потрепващите му устни и изпъкналите очи.
— Нищо подобно. Просто ви предупредих да не нахлувате в моята частна собственост и възнамерявам да изпратя препоръчано писмо до фирмата ви, където да изложа мотивите си. При това положение, ако пак престъпите границите на имота ми, вече ще извършите закононарушение и ще имам пълното право да ви пребия. Така че сте предупреден, господине. — Забелязах, че Ларс Олсън, който отново бе докарал адвоката със своя „Ред Бейби“, бе поставил длани зад ушите си, за да може да чува по-добре.
Щом Лестър стигна до пикапа, изведнъж се извърна и посочи към мен, сякаш се намираше в съдебната зала. Изглеждаше толкова театрално, че едва се удържах да не се разсмея.
— Мисля, че вие сте я убили! И рано или късно престъплението ви ще излезе на бял свят!
В същия миг Хенри — или Ханк, както предпочиташе да го наричат — излезе от краварника. Беше събирал сено и вдигна заплашително вилата с две ръце, все едно държеше пушка.
— А аз мисля, че е най-добре да се махнете оттук, преди да ви се е случило нещо — заяви синът ми. Милото и даже плахо момче, което познавах преди лятото на двайсет и втора, никога не би казало подобно нещо… ала ето че този Хенри го направи и Лестър разбра, че наистина е готов да изпълни заканата си. Ето защо побърза да седне на мястото до шофьора. И понеже нямаше врата, която да затръшне, той се задоволи сърдито да скръсти ръце пред гърдите си.
— Ти винаги си добре дошъл, Ларс! — казах с възможно най-любезния си тон, — но не ми го карай този, без значение колко ще ти предложи за превоза на безполезния му задник!
— Няма, сър, господин Джеймс — отвърна ми Ларс и автомобилът потегли.
Обърнах се към сина си:
— Наистина ли щеше да го наръгаш с тая вила?
— И още как. Щях да го накарам да заквичи като прасе — заяви мрачно Хенри и се върна в краварника. На лицето му не се забелязваше и следа от усмивка.
Ала невинаги през това лято на лицето му господстваше мрачното изражение и причината за усмивките му се наричаше Шанън Котъри. Той често се виждаше с нея (даже прекалено често, което не беше никак добре за двамата, както се убедих през есента). Момичето започна да идва вкъщи всеки вторник и четвъртък следобед — винаги с дълга пола, с прибрана коса под шапката си и чанта, пълна с всевъзможни вкусни неща. Тя каза, че знаела „как готвят мъжете“ — сякаш беше на трийсет, а не на шестнайсет — и добави, че смятала да се погрижи да имаме поне две хубави вечери седмично. Макар да имах само една гозба от майка ѝ за сравнение (онази тенджера на верандата), определено си личеше, че дъщерята е изумителна готвачка. Двамата с Хенри само слагахме на печката тигана с пържолите, а тя така ги овкусяваше, че превръщаше и най-жилавото месо в истински деликатес. Носеше ни и пресни зеленчуци — не само моркови и грах, но и екзотични (за нас) неща като аспержи и зелен фасул, които готвеше с лукчета и бекон. Имаше даже и десерт. Мога да затворя очи в тази мизерна хотелска стая и веднага усещам аромата на сладкишите ѝ. Виждам я как стои до кухненския плот и хълбоците ѝ ритмично се поклащат, докато разбива яйца или сметана…
3
Самюъл Пийпс (1633 — 1703) — английски писател и държавен чиновник, служил във флота, автор на знаменит дневник, описващ ежедневието на лондончани в периода на Реставрацията. — Б.пр.