Той разпери месестите си длани пред гърдите. Кимнах.
— Иска ми се да обвиня и теб, защото ми се струва, че си пропуснал онзи разговор, който бащите обикновено провеждат със синовете си. — „Сякаш имаш някаква представа как се отглеждат синове“ — помислих си аз. — Примерно да му кажеш, че има пистолет в гащите си и че предпазителят винаги трябва да е включен. — В гърлото му се надигна сподавено ридание и той заплака. — Милото… ми… момиченце… е още на невръстна възраст, та да става майка!
Естествено, аз бях виновен за нещо, за което Харлан изобщо не подозираше. Ако не бях поставил Хенри в ситуация, в която отчаяно да копнее за женска любов, навярно Шанън нямаше да има сегашните неприятности. Можех също така и да попитам Харлан дали пък случайно не е оставил малко вина и за себе си, или вече я беше разпределил всичката. Обаче си замълчах. По природа никога не съм бил тих и кротък, ала животът с Арлет ми даде доста практически умения в тази насока.
— Само че не мога да обвиня и теб, тъй като жена ти избяга, трябва да вършиш всичко сам и, естествено, не можеш да отделиш нужното внимание на сина си. Затова излязох навън и нацепих почти два кубика дърва, преди да дойда тук — за да изкарам поне част от гнева си навън. Мисля, че имаше ефект — стиснах ти ръката, нали?
Когато чух тази адресирана към самия него похвала, езикът ме засърбя да му отвърна: „Ако не се лъжа, май трябват двама души, за да стане тая работа“, ала в края на краищата се въздържах. Наместо това изрекох:
— Да, така беше.
— Е, това ни отвежда на въпроса какво ще правим. Какво ще направите двамата с момчето, което седеше на трапезата ми и ядеше гозбите, приготвени от жена ми.
Някакъв демон — или създанието, което влиза в нас, когато Заговорникът си отиде — ме накара да кажа:
— Хенри иска да се ожени за нея и да кръстят бебето.
— Това е такава безумна дивотия, че ми се повдига само като я чуя. Не искам да кажа, че Хенри няма нощно гърне и прозорец, откъдето да го изхвърли — знам, че се справяш прилично — или най-малкото полагаш всички усилия, — но това е всичко. Последните години бяха златни години, Уилф, а ти си само на една крачка пред банката. Къде ще си, когато работата отново се закучи? Добре знаеш, че рано или късно това ще стане… Ако беше взел суха пара от продажбата на онези сто акра, ситуацията щеше да е различна — всеки знае, че скътаните пари правят по-леки черните дни, — но се боя, че с изчезването на Арлет парцелът има да си седи още сума ти време като запечена стара мома на нощното си гърне.
За момент частица от съзнанието ми се замисли как ли щяха да стоят нещата, ако се бях съгласил Арлет да продаде бащината си земя, както се бях съгласявал за щяло и не щяло по време на брака ни. „Щях да живея във воня и зарази, ето какво щеше да стане. И щеше да се наложи да направя стария кладенец още по-дълбок, за да има откъде да пият кравите… Смяташ ли, че биха пили вода от поток, в който плуват свинска кръв и карантии?“
Така си беше. И правилната дума нямаше да е „живея“, а „съществувам“. Арлет щеше да живее с мен, Хенри нямаше да е онова намръщено, унило, проблемно момче, в което се беше превърнал. Момчето, което бе причинило такива главоболия на своята приятелка от детинство.
— Е, какво искаш да направим? — попитах. — Съмнявам се, че си дошъл дотук, без да имаш нещо наум.
Той сякаш не ме чу. Погледът му се бе зареял нейде над полята, където се извисяваше новият му силоз. Лицето му беше посърнало и мрачно, ала — просто стигнах твърде далеч и написах твърде много, за да започвам да ви лъжа, уважаеми читатели — изражението му изобщо не ме трогваше. Хиляда деветстотин двайсет и втора беше най-ужасната година в живота ми — годината, в която се превърнах в човек, когото вече не познавах, — а Харлан Котъри не беше нищо повече от поредната дупка на скапания каменист път, по който вървях.
— Тя е много умна — изтъкна Харлан. — Госпожа Макрийди от училището казва, че Шан е най-добрата ученичка, която е имала през цялата си четирийсетгодишна кариера. Добра е по граматика и литература, но още по-добра е по математика, което според учителката е нещо много рядко срещано при момичетата. Оправя се и с триногометрията, Уилф. Знаеше ли това? Дори госпожа Макрийди ми призна, че не владее триногометрията.
Не, не го знаех, но за разлика от него бях наясно с правилното произношение на думата. Обаче прецених, че моментът не е особено подходящ да го коригирам.
— Сали искаше да я изпратим в педагогическо училище в Омаха. От осемнайсета година насам вече приемат не само момчета, но и момичета, макар че досега няма случай девойка да е успяла да го завърши. — Той ми хвърли укорителен поглед, в който се примесваха неприязън и погнуса. — Момичетата все бързат да се оженят, нали разбираш? Нямат търпение да народят деца, да влязат в Ордена на Източната звезда11 и да започнат да бършат проклетия под.
Той въздъхна.
— Шан можеше да е първото момиче, завършило това училище. И умът ѝ сече, и учението ѝ върви. Но ти не го знаеше, нали?
Не, действително не го знаех. Просто бях предположил — поредното ми погрешно предположение, — че Шан си е типично селско девойче и нищо повече.
— Можеше дори да отиде в колеж. Планирахме да я изпратим в училището в Омаха веднага щом навърши седемнайсет.
„Искаш да кажеш, че Сали е планирала — помислих си аз. — Пресметливият ти селски акъл едва ли би родил подобна дръзка идея.“
— Шан също имаше желание за това, даже пари бяхме заделили за тази цел… Всичко беше уредено. — Той се извърна към мен и буквално чух как вратните му жили изскърцаха. — И все още е уредено, защото Шан отива в католическия пансион за девойки „Света Евсевия“ в Омаха. Тя още не го знае, но и това ще се случи съвсем скоро. Сали предлагаше да я изпратим в Деланд — там живее сестра ѝ, — или при моите чичо и леля в Лайм Биска, обаче аз не вярвам, че тия хора ще успеят да свършат работата тъй, както сме я намислили. А и едно момиче, което е причинило такива главоболия на семейството си, не заслужава да отиде при хора, които познава и обича.
— И какво точно си решил, Хал? Освен че ще изпратиш дъщеря си в някакъв вид… как да го кажа… сиропиталище?
Той се наежи.
— Не е сиропиталище. „Света Евсевия“ е чисто, безопасно и сериозно място. Така ми казаха. Поразпитах доста народ по телефона и всички отзиви, които получих, бяха добри. Там Шан ще си има задължения, няма да изостава от уроците и след пет месеца ще роди бебето си. Щом това се случи, то веднага ще бъде дадено за осиновяване. Сестрите в пансиона ще се погрижат за това. После ще може да се върне у дома и след година и половина да отиде в колежа, точно както иска Сали. И аз, естествено… Двамата със Сали искаме точно това.
— Каква е моята роля в този план? Предполагам, че имам такава.
— Ти будалкаш ли ме, Уилф? Знам, че имаше тежка година, но много мразя да ми се правиш на умник.
— Не ти се правя на умник, но трябва да проумееш, че не си единственият, който е ядосан и посрамен. Просто ми кажи какво искаш от мене и може би ще успеем да останем приятели.
Студената усмивчица, с която посрещна тези мои думи — едва забележимото потръпване на устните му, при което край устата му за миг се показаха трапчинките му — красноречиво ми показа колко нищожна бе вероятността за това.
— Наясно съм, че не си богат, но въпреки всичко трябва да поемеш своя дял от отговорността си. Престоят ѝ в пансиона — сестрите го наричат „предродилни грижи“ — ще ми струва триста долара. Когато разговаряхме по телефона, сестра Камила го нарече „дарение“, ала аз не съм вчерашен и веднага надушвам кое е дарение и кое — такса.
— Ако предлагаш да си я поделим помежду си…
— Знам, че няма откъде да извадиш сто и петдесет долара, но дано успееш да осигуриш поне седемдесет и пет, понеже това е таксата за преподавателя в пансиона. Този, който ще ѝ преподава уроците, за да не изостане от съучениците си.
11
Братство, в което могат да членуват както мъже, така и жени. Създадено е през 1850 година от Роб Морис, адвокат и франкмасон от Бостън. Членовете му по целия свят наброяват около половин милион души. — Б.пр.