— Няма да мога. Арлет ме обра до шушка, когато замина. — За първи път обаче се замислих дали пък случайно не бе заделила нещо настрана. Онази история за двестате долара, с които беше избягала, си беше опашата лъжа, ала дори съвсем дребна сумичка би ми помогнала във възникналата ситуация. Напомних си да проверя бюфета и кутиите в кухнята, след като Харлан си тръгне.
— Вземи още един краткосрочен заем от банката — предложи ми той. — Чух, че си изчистил напълно предишния.
Естествено, че беше чул. Подобни неща ужким бяха поверителна информация, но хората като Харлан Котъри имаха дълги уши. Почувствах как антипатията ми към него става все по-силна. Да, беше ми давал под наем за двайсетачка комбайна си, но какво от това? Сега искаше много повече, сякаш безценната му щерка изобщо не си бе разтваряла краката с призива: „Влез вътре и боядисай стените.“
— Изплатих го с парите от реколтата — отвърнах. — Всеки цент, който имах, отиде там. Сега нямам нищо друго освен земята и къщата си. Това е положението.
— Ще намериш начин — изсумтя той. — Ипотекирай къщата, ако нямаш друг избор. Твоят дал е седемдесет и пет долара и като го сравниш с възможността момчето ти да сменя пелени на петнайсет години, мисля, че минаваш доста тънко.
Той се надигна от мястото си. Аз също се изправих.
— Ами ако не успея? Тогава какво, Харл? Шерифа ли ще изпратиш?
Устните му се извиха с такова презрение, че антипатията ми се превърна в омраза. Стана за секунда, ала и днес усещам пламъка на тази омраза, въпреки че толкова много други чувства отдавна са изгорели и изтлели в сърцето ми.
— Никога няма да се обърна към закона за подобно нещо. Но ако не искаш да поемеш своята част от отговорността, между нас всичко е свършено. Край. — Той присви очи срещу залязващото слънце. — Тръгвам си. Иначе ще карам по тъмно. Тия седемдесет и пет долара няма да ми трябват в близките една-две седмици, така че имаш време да ги намериш. А ако не щеш, не щеш. Само не ме лъжи, че не можеш, понеже не съм вчерашен. Трябваше да я оставиш да продаде онзи парцел на „Фарингтън“, Уилф. Ако го беше сторил, тя още щеше да е с теб и да имате пари. И щерка ми най-вероятно нямаше да е на този хал.
Представих си как го изблъсквам от верандата и после скачам върху стегнатия му корем, докато той се мъчи да се изправи на крака. Как взимам косата от обора и я забивам в окото му. Наместо това обаче останах на мястото си, положих длан върху парапета и го загледах как слиза бавно по стъпалата.
— Искаш ли да поговориш с Хенри? — попитах. — Мога да го извикам. И той като мен се чувства виновен за станалото.
Харлан дори не ме удостои с поглед.
— Тя беше девствена, а твоето момче я обезчести. Ако го викнеш тука, като нищо ще взема да го набия. Едва ли ще успея да се удържа.
Зачудих се дали наистина щеше да стане така. Хенри растеше бързо, беше силен и — може би най-важното — вече имаше опит с отнемането на човешки живот. За разлика от Харл Котъри.
За да се запали двигателят на неша, нямаше нужда от ръчна манивела — трябваше само да се натисне един бутон. Да си заможен си беше хубаво във всяко едно отношение.
— Даваш ми седемдесет и пет и забравяме за тази работа — извика ми Харлан насред ръмженето и боботенето на мотора. После зави покрай дънера за цепене на дърва, подплаши петела Джордж и кокошките, които се разхвърчаха из двора, и подкара към богаташката си къща с големия генератор и вътрешния водопровод.
Когато се обърнах, Хенри стоеше до мен. Изглеждаше блед и гневен.
— Не могат да постъпят така с нея — изрече глухо. — Да я изпратят на такова място.
— Могат и ще го сторят — изтъкнах аз. — А ако ти вземеш да направиш нещо глупаво и вироглаво, само ще влошиш положението ѝ.
— Можем да избягаме. Няма да ни хванат. Щом ни се размина със… с това, което направихме тук… значи току-виж успея да избягам в Колорадо с приятелката си.
— Не можеш — отвърнах му, — понеже нямаш пари. Парите решават всички проблеми, нали така разправял Харл. Е, липсата на пари пък прецаква всичко. Знам го от собствен опит, Шанън също го знае. Пък и в момента трябва да мисли за бебето си…
— Не и ако ѝ го отнемат!
— Това не променя начина, по който една бременна жена мисли и чувства. Когато са в подобно състояние, жените стават мъдри по необясним за нас, мъжете, начин. Отношението ми към теб и нея не се е променило само защото тя е забременяла — не сте първите, няма и да сте последните в подобно положение, макар че господин Строг Съдник явно си мисли, че тя трябва да използва онова между краката си само в клозета. Но ако накараш бременно в петия месец момиче да избяга с теб… и то се съгласи… всичко между нас ще се промени.
— Ти пък какво разбираш? — кресна ми той. В тона му се долавяше безгранично презрение. — Дори едно гърло не можа да прережеш, без да оплескаш нещата!
Онемях. Хенри го забеляза и ме остави сам на верандата.
На следващия ден синът ми отиде без никакви уговорки на училище, макар и да знаеше, че няма да види възлюбената си там. Може би защото му позволих да вземе пикапа. Едно момче е готово на всичко, за да кара автомобил, особено когато съвсем отскоро му е разрешено да го прави. Но, естествено, всяко ново увлечение рано или късно се износва. Безмилостният ход на времето затъмнява някогашната лъскава повърхност и онова, което се показва под нея, най-често е грозно, сиво и опърпано. Като козина на плъх.
Щом замина, отидох в кухнята. Изсипах захарта, брашното и солта от металните им кутии и зашарих с пръсти из купчинките. Нямаше нищо. После влязох в спалнята и прерових дрехите ѝ. Пак нищо. Погледнах в обувките ѝ. Същият резултат. Но всеки път, когато удрях на камък, в мен нарастваше увереността, че някъде в къщата със сигурност има нещо.
Имах работа в градината, ала вместо да се заема с нея, заобиколих обора и закрачих към стария кладенец. Мястото беше обрасло с бурени — вещерска трева и избуял есенен златник. Някъде долу бяха Елпида и Арлет. Арлет с разкривеното лице. Арлет със зловещата клоунска усмивка. Арлет със специалната мрежа за коса.
— Къде са, противна кучко? — попитах я. — Къде си ги скрила?
Опитах се да изпразня съзнанието си, както баща ми ме съветваше, когато не можех да открия определен инструмент или някоя от безценните си книги. След малко се върнах в къщата и отново проверих спалнята и дрешника. На най-горната лавица имаше две кутии за шапки. В първата не открих нищо друго освен шапка — бялата шапка, с която ходеше на църква (когато си даваше зор да го стори, което се случваше веднъж месечно). В другата кутия също имаше шапка, обаче червена. Никога не я бях виждал да я носи. Приличаше ми на курвенска шапка. Там — в сатенената лента, която минаваше от вътрешната ѝ страна, — сгънати на малки квадратчета, не по-големи от хапчета, бяха затъкнати две двайсетдоларови банкноти. И сега, докато седя в тази мизерна хотелска стая и слушам как плъховете шумолят в стените (да, старите ми приятелчета са тук), мога да ви уверя, че тези две двайсетачки всъщност сложиха печата върху моето проклятие.
Защото не бяха достатъчно. Разбирате, нали? Естествено, че разбирате. И без да си спец по триногометрия, щеше да знаеш, че трябва да прибавиш трийсет и пет към четирийсет, за да получиш седемдесет и пет. Не ви изглежда много, а? Не забравяйте обаче, че в онези дни за трийсет и пет долара човек можеше да си купи провизии, с които да изкара два месеца; толкова струваше и един добър хамут в ковачницата на Ларс Олсън. За трийсет и пет долара можех да си купя билет за влака от Небраска до Сакраменто, щата Калифорния… което понякога ми се ще да бях направил.
Трийсет и пет.
Понякога, докато лежа нощем в кревата, буквално виждам това число. Цифрите му пламтят в червено — като предупредителен знак да не пресичаш железопътната линия, защото иде влак. Аз обаче се опитах да пресека… и влакът ме прегази. Ако във всеки човек живее Заговорник, то у нас също така се крие и Безумец. И в мъчителните нощи, когато не мога да заспя, защото проблясващите цифри не ми дават да заспя, Безумецът в мен ми нашепва, че всичко е една мащабна конспирация — че Котъри, Стопенхаузер и адвокатът на „Фарингтън“ са в тайно съзаклятие срещу мен. Естествено, истината е по-различна (или поне така ми се струва на дневна светлина). Харлан Котъри и адвокат Лестър може и да са разговаряли по въпроса със Стопенхаузер впоследствие — след онова, което сторих, — но съм сигурен, че в началото нещата са били съвсем невинни; Стопенхаузер всъщност е искал да ми помогне… като си върши работата за банка „Хоум“, разбира се. Ала щом Харлан или Лестър — или и двамата заедно — са видели появилата се възможност, са решили да се възползват от нея. И Заговорникът е станал жертва на техния заговор — как ви се струва, а? Тогава обаче и пет пари не давах за това, понеже вече бях изгубил сина си. И знаете ли кого всъщност обвинявах най-силно?