Арлет.
Да.
Понеже тя бе оставила двете двайсетачки в подплатата на червената си курвенска шапка — за да ги намеря. И виждате ли какъв дяволски капан ми бе заложила?
Защото не тези четирийсет долара ме закопаха, а разликата, която стоеше между тях, и сумата, която Котъри искаше за преподавателя на бременната си дъщеря; сумата, която искаше, та Шанън да учи латински и да не изостава с проклетата си триногометрия.
Трийсет и пет. Трийсет и пет. Трийсет и пет.
Мислих за парите, които Харлан искаше за уроците в пансиона, до края на седмицата. Както и през почивните дни. От време на време изваждах онези две банкноти — бях ги разгънал, ала гънките си стояха — и ги разглеждах изучаващо. В неделната вечер най-накрая взех решение. Казах на Хенри, че в понеделник ще трябва да отиде на училище с форда модел Т, понеже аз ще ходя до Хемингфорд Хоум, за да помоля господин Стопенхаузер от банката за краткосрочен заем. Неголям заем. Само трийсет и пет долара.
— Защо? — попита той. Седеше до прозореца и умислено се взираше в мрака, падащ над западната нива.
Обясних му. Мислех си, че тази тема ще предизвика нов скандал за Шанън, и донякъде даже го исках. Не беше продумвал за нея от цяла седмица, обаче аз знаех, че вече е заминала. Мърт Донован ми каза, когато се отби да натовари царевица за посев. „Пратили са я в някакво шикозно училище някъде в Омаха — сподели ми той. — Е, още по-добре за девойчето, викам аз. Щом тъй и тъй ще гласуват, поне да понаучат туй-онуй. Макар че… — добави Мърт след кратък размисъл — … моята прави туй, дето ѝ кажа. И по-добре за нея, ако не иска да ѝ се случи случка.“
Щом аз знаех, че Шан вече е заминала, вероятно и Хенри знаеше. Нищо чудно и да беше научил още преди мен — училищните клюки се разпространяват най-бързо. Той обаче си мълчеше. Вероятно се опитвах да го подтикна да излее болката и оскърблението си. Нямаше да е приятно, но след време навярно щеше да се окаже от полза. Нито раните на челото, нито и тези зад него трябва да загнояват. Стане ли така, инфекцията неминуемо плъзва навсякъде.
Щом му споделих какво знам, синът ми само изсумтя. Ето защо реших да го разтърся по-силно.
— Двамата с теб ще си поделим остатъка от сумата — заявих му аз. — Ще излезе не повече от трийсет и осем долара, ако изчистим заема до Коледа. Това прави по деветнайсет кинти на човек. Ще приспадна твоите от парите, които ти давам за полската работа.
Бях сигурен, че това предложение ще го разгневи… ала той отново изсумтя намусено. И толкова. Дори не се оплака, че ще трябва да ходи с форда на училище, макар и да ми бе споделял, че другите хлапета му се подиграват и наричат автомобила „Гъзотрошачката на Ханк“.
— Сине?
— Какво?
— Добре ли си?
Той се обърна към мен и се усмихна. Ако разтягането на устните може да мине за усмивка.
— Добре съм. Успех утре в банката, тате. Аз си лягам.
Докато се изправяше, попитах:
— Няма ли да получа една целувка?
Той ме целуна по бузата. За последен път.
И така, Хенри отиде на училище с форда, а аз подкарах пикапа към Хемингфорд Хоум. Щом влязох в банката, чаках не повече от пет минути, преди господин Стопенхаузер да ме приеме в кабинета си. Обясних му от какво се нуждая, ала не пожелах да кажа за какво точно искам тези пари и изтъкнах като мотив за заема „лични причини“. Не мислех, че дължа конкретни разяснения за подобна нищожна сума, и се оказах прав. Ала когато приключих, той скръсти ръце и ме изгледа като строг, но справедлив баща. В ъгъла големият стенен часовник марка „Регулатор“ нарязваше времето на тънки резенчета с неумолимото си тиктакане. Откъм улицата се разнесе боботене на автомобилен двигател. В следващия миг заглъхна и настана тишина, ала само миг по-късно дочух изръмжаването на друг мотор. Дали това беше моят син, който бе пристигнал с форда и после беше взел пикапа ми? Няма как да узная със сигурност, обаче си мисля, че е било точно така.
— Уилф — изрече накрая господин Стопенхаузер, — ти имаше съвсем малко време, за да преодолееш случилото се с жена ти. Извинявай, задето отново подхващам тази болезнена за теб тема, но ми се струва уместно, а и да ти кажа честно, кабинетът на банковия служител си е малко като църковна изповедалня. Ето защо ще ти говоря като твой холандски чичо. В което няма нищо неуместно, понеже именно от Холандия са дошли родителите ми.
Бях чувал това и преди — както, предполагам, и повечето посетители в този кабинет, — така че само кимнах с вежлива усмивка, подканвайки го да продължи.
— Искаш да узнаеш дали „Хоум Банк & Тръст“ ще ти отпусне заем от трийсет и пет долара? Никакъв проблем. Изкушавам се да решим въпроса като стари познати и направо да ти ги дам от портфейла си, само че никога не нося повече пари в брой, отколкото ми трябват за обяд в „Сплендид“ и да ми лъснат обувките в бръснарницата. Да разполагаш с по-голяма сума в джоба си е сериозно изкушение дори за изпечен стар хитрец като мен, а и бизнесът си е бизнес. Но! — Той вдигна пръст, — Не е там въпросът, защото ти нямаш нужда от трийсет и пет долара.
— За съжаление ми трябват — въздъхнах и се зачудих дали Стопенхаузер знае защо. Може и така да беше; той действително беше един изпечен стар хитрец. Но Харл Котъри също бе такъв, макар че през тази есен беше променил леко статута си и вече бе посрамен стар хитрец.
— Не, не ти трябват. Трябват ти седемстотин и петдесет долара — ето от какво имаш нужда — и можеш да ги получиш още днес. След това от теб зависи как ще постъпиш — дали ще ги вложиш на съхранение в банката, или ще си излезеш оттук с банкнотите в джоба си. За мен е без значение. Ти изплати ипотеката за къщата си още преди три години и сега нямаш никакви задължения. Затова няма абсолютно никаква причина да не се възползваш от този факт и да не вземеш нов ипотечен заем. Хората непрекъснато го правят, и то най-добрите от тях. Ще останеш изненадан, ако видиш имената им. Най-добрите от най-добрите. Да, сър!
— Много мило от ваша страна, господин Стопенхаузер, но не мисля така. Тази ипотека тегнеше като тъмен облак над главата ми през цялото време и…
— Точно там е работата, Уилф! — И той отново изпъна показалец, но този път не се спря дотам, а го заклати напред-назад, досущ като махалото на стенния часовник. — Точно там е проклетата същина на въпроса! Именно хората, които правят ипотека и после се чувстват като волни птички божии, пърхащи сред цветя и рози, не успяват да я погасят и в крайна сметка губят ценното си имущество! А хората като теб, които носят договора с банката като тежък чувал с чакъл в навъсен ден, винаги изчистват заема до последния цент! Да не би да искаш да ми кажеш, че няма подобрения, които можеш да направиш по къщата си? Че нямаш покрив за ремонтиране? Или не се нуждаеш от повече добитък? — Той ми хвърли дяволит поглед. — А може би е време и ти да си прокараш вътрешен водопровод като съседа си? Много добре знаеш, че подобни неща се отплащат с времето. И накрая можеш да се окажеш с подобрения, които далеч надхвърлят стойността на ипотечния заем. Предлагам ти безценни придобивки на нищожна цена, Уилф! Безценни придобивки на нищожна цена!
Замислих се над офертата. Накрая казах: