— Много съм изкушен, господине. Наистина. Няма да лъжа за това…
— Няма нужда. Кабинетът на банковия служител е като църковна изповедалня — с минимални разлики. Най-добрите мъже в страната са сядали на този стол, Уилф. Най-добрите.
— Обаче аз дойдох само за краткосрочен заем — който вие толкова любезно ми отпуснахте — и ми трябва малко време за това ново предложение. — Изведнъж ми хрумна нова идея, и то изненадващо хубава. — Пък и трябва да поговоря с момчето ми, Хенри — или Ханк, както предпочита да го наричат сега. Вече е на възраст, в която е добре да започна да обсъждам с него тези неща, понеже един ден моето ще стане негово.
— Разбрах, напълно те разбрах. Но това, което ти предлагам, е най-доброто за теб, Уилф. И най-разумно от твоя страна би било да се възползваш от офертата ми. — Той се изправи и ми подаде ръка. Раздрусах я. — Ти дойде при мен да купиш риба, Уилф. А аз съм готов да ти продам въдица. Далеч по-добра сделка, не мислиш ли?
— Благодаря ви — отвърнах. Докато слизах по стълбите, си помислих: „Ще го обсъдя със сина си.“ Каква хубава мисъл! Неочаквано слънчева, топла мисъл в едно сърце, което бе замръзнало от месеци.
Съзнанието е странно нещо, нали? Погълнат от неочакваното предложение на господин Стопенхаузер, изобщо не забелязах, че автомобилът, с който бях дошъл, е заменен от онзи, с който Хенри бе отишъл на училище. Макар че не съм съвсем сигурен дали веднага щях да надуша нещо нередно, ако мислите ми не се рееха другаде. Все пак и двете коли ми бяха до болка познати, понеже и двете бяха мои. Прозрението се стовари върху мен едва когато се наведох да взема манивелата и зърнах сгънатия лист хартия, затиснат с камък върху шофьорската седалка.
За момент буквално застинах. Стоях, стъпил с единия крак на пода на автомобила, а с другия на тротоара; с едната ръка се подпирах на ръба на купето, а другата бе протегната под седалката, където държахме манивелата. Изведнъж, още преди да взема бележката и да я прочета, осъзнах защо Хенри е избягал от училище и е направил тази размяна. Пикапът бе доста по-надежден за дълги пътувания. Като пътуване до Омаха например.
Тате,
Взех пикапа. Мисля, че се сещаш къде отивам. Остави ме на мира. Знам, че можеш да изпратиш шериф Джоунс да ме върне, но ако го направиш, ще му разкажа всичко. Сигурно си мислиш, че ще променя решението си, защото съм „още малък“, НО НЯМА ДА СТАНЕ! Без Шан не ми пука за нищо. Обичам те, тате, макар че и аз не знам защо, след като всичко, което направихме, ми донесе само нещастие.
Твой любящ син,
Не бях на себе си, когато потеглих към фермата. Чувствах се замаян и карах като насън. Мисля, че някои хора ми махнаха за поздрав — май дори Сали Котъри, която стоеше зад крайпътната зеленчукова сергия на Котъри, ми махна — и аз навярно ѝ отвърнах, ала нямам никакъв спомен за това. За първи път след посещението на шериф Джоунс — който ми задаваше уж добронамерени въпроси и оглеждаше всичко с хладните си зорки очи, — електрическият стол изникна като действителна перспектива пред мен. Образът му беше толкова реален, че буквално усетих как в кожата ми се впиват ремъците, с които стягаха ръцете ми на китките и над лактите.
Щяха да го хванат, без значение дали си държах устата затворена или не. Това ми се струваше неизбежно. Хенри нямаше пари — нямаше дори дребни, за да напълни резервоара — така че щеше да се наложи да продължи пеш още преди да стигне Елкхорн. А дори и да успееше да открадне малко бензин, щяха да го спипат, щом си доближеше носа до мястото, където сега живееше Шан (като затворник, както предполагаше синът ми; едва ли му беше минало през ума, че на девойката може да ѝ харесва престоят в пансиона).
Харлан със сигурност беше дал описанието на Хенри на директорката (или както там се води) — сестра Камила, ако си спомнях правилно. А дори той да бе пренебрегнал възможността отчаяният млад рицар да се опита да освободи своята възлюбена от мрачната ѝ тъмница, това едва ли се отнасяше и за сестра Камила. Бях готов да се обзаложа, че в работата си жената се бе сблъсквала с много отчаяни рицари.
Единствената ми надежда се крепеше на съмнителната възможност, че след като го заловят, Хенри ще си държи устата затворена достатъчно дълго, за да разбере, че провалът му се дължи не на моята намеса, а на необмислените му романтични пориви. Макар че да се надяваш един замаян от любов тийнейджър да дойде на себе си и да прояви малко здрав разум е като да се надяваш да намериш игла в копа сено. Ала какъв избор имах?
Щом влязох в двора с колата, съзнанието ми ненадейно бе прорязано от една безумна мисъл — да не изгасям двигателя, да събера набързо най-необходимото в една чанта и да потегля към Колорадо. Тази идея обаче не живя повече от две секунди. Имах пари — седемдесет и пет долара, — но колата щеше да ме остави още преди да пресека щатската граница при Джулсбърг. Ала не това ме спря; в подобен случай спокойно бих могъл да карам до Линкълн и там да разменя форда за по-надеждна кола, като добавя шейсетина долара отгоре. Истинската причина беше мястото… и най-вече домът. Родният дом. Моят роден дом. Бях убил жена си, за да го запазя, и нямах никакво намерение да го изоставям само защото моят глупав и незрял съучастник в престъплението се беше хвърлил презглава в обречена романтична авантюра. Напуснех ли фермата, нямаше да е заради Колорадо, а само заради щатския затвор. И ако наистина искат да ме закарат там, ще трябва да ме оковат във вериги, защото за нищо на света няма да тръгна доброволно.
Това се случи в понеделник. Нито във вторник, нито в сряда имаше някакво развитие на ситуацията. Шериф Джоунс не ме навести, за да ми каже, че Хенри е бил хванат на магистралата Омаха-Линкълн, докато се опитвал да се качи на автостоп, Харл Котъри също не се появи, за да ми съобщи (с пуританско задоволство), че полицията на Омаха е арестувала Хенри по сигнал на сестра Камила… и че сега момчето ми виси в тамошния пандиз и разказва налудничави истории за ножове, кладенци и конопени чували. Във фермата всичко бе тихо и спокойно. Аз прекарвах дните си в работа — берях зеленчуци, поправях оградата, доях кравите, хранех пиленцата — и през цялото това време сякаш се намирах в странен унес. Част от мен (и то немалка) вярваше, че всичко е един дълъг и изключително заплетен сън, от който скоро ще се събудя и ще заваря Арлет да похърква в леглото до мен, а на двора Хенри ще цепи дърва за разпалването на сутрешния огън.
Ала ето че в четвъртък госпожа Макрийди — пълничката мила вдовица, която преподаваше точни науки в училището на Хемингфорд Хоум — реши да ме посети със своя форд модел Т, за да попита дали Хенри е добре.
— Напоследък сред децата върлува едно доста неприятно стомашно разстройство — каза тя. — Та се зачудих да не би да го е пипнал. Прекъсна ненадейно занятията.
— Определено е разстроен — отвърнах аз, — ала причината не е стомахът, а сърцето му. Той избяга, госпожо Макрийди. — Неочаквани сълзи, смъдящи и парещи, изпълниха очите ми и замъглиха погледа ми. Извадих кърпичката от джоба на работния си гащеризон, ала някои потекоха по страните ми, преди да съм успял да ги избърша.
Когато зрението ми отново се проясни, видях, че госпожа Макрийди, която милееше за всяко хлапе, дори и за най-недисциплинираните, също е на път да се разплаче.
Навярно през цялото време е знаела от каква точно сърдечна мъка е страдал Хенри.
— Той ще се върне, господин Джеймс. Не се притеснявайте. Виждала съм това да се случва и преди и очаквам да го видя още поне един-два пъти, преди да се пенсионирам, макар че този момент вече не е толкова далеч в бъдещето, както бе едно време. — Тя понижи глас, сякаш се боеше, че Джордж петелът или някоя от пернатите любовници в харема му може да се окаже шпионин: — Този, с когото трябва да внимавате, е баща ѝ. Той е суров и непреклонен мъж. Не е лош човек, но е прекалено строг.
— Зная — кимнах. — И предполагам, че знаете къде е дъщеря му в момента.
Тя сведе поглед. Това бе достатъчно красноречив отговор.