— Благодаря ви, че се отбихте, госпожо Макрийди. Мога ли да ви помоля разговорът ни да си остане между нас?
— Разбира се… но децата вече си шушукат какво се е случило.
Естествено. Оставаше и да не го правят.
— Имате ли телефон, господин Джеймс? — Тя се огледа за жици. — Виждам, че нямате. Няма значение. Ако узная нещо, ще намина да ви кажа.
— Тоест, ако научите нещо преди Харлан Котъри или шериф Джоунс.
— Бог ще се погрижи за сина ви. Както и за Шанън. Знаете ли, те наистина бяха прекрасна двойка; всички го казваха. За съжаление понякога плодът узрява твърде рано и студът го убива. Колко жалко. Колко тъжно, че трябваше да стане точно така!
Тя се ръкува с мен — имаше силно ръкостискане, досущ като на мъж — и потегли с таратайката си. Не мисля, че го бе направила съзнателно, ала бе говорила за Шанън и сина ми в минало време.
В петък бях посетен и от шериф Джоунс. Той не беше сам — зад автомобила със златната звезда на вратата се движеше моят пикап. Сърцето ми за малко да изхвръкне при тази гледка, ала миг по-късно посърна, щом забелязах кой седи зад волана — Ларс Олсън.
Помъчих се да остана спокоен, докато Джоунс изпълняваше характерния си ритуал на пристигането — нагласяне на колана, избърсване на челото (въпреки че денят бе хладен и облачен) и приглаждане на косата. Обаче не можах да издържа.
— Той добре ли е? Открихте ли го?
— Не, не можем да кажем, че сме го открили — отвърна той, докато изкачваше стъпалата на верандата. — Някакъв прериен ездач източно от Лайм Биска видял камиона, но нито следа от хлапето. Може би щяхме да сме по-информирани, ако ни беше съобщил веднага след случилото се. Не съм ли прав?
— Надявах се, че сам ще се върне — казах мрачно аз. — Замина за Омаха. Не знам какво точно трябва да ти споделя, шерифе…
Ларс Олсън се отдалечи на известно разстояние, ала ушите му си останаха все така наострени.
— Върни се при колата ми, Олсън! — нареди му Джоунс. — Това е поверителен разговор.
Понеже си беше кротка душица, Ларс се подчини без никакви възражения. Шерифът се обърна отново към мен. За разлика от предишното си посещение сега не изглеждаше никак весел и разговорлив.
— Вече знам достатъчно, не мислиш ли? Знам, че момчето ти е живяло с дъщерята на Харл Котъри, както и че най-вероятно е отпрашило за Омаха. Зарязало е пикапа ти край пътя насред една поляна, обрасла с висока трева, когато е разбрало, че резервоарът вече е почти празен. Умно от негова страна. Откъде е наследило тоя акъл? От теб или от Арлет?
Не отговорих. Джоунс току-що ми беше подсказал една идея. Нищо особено, но можеше да ми свърши работа.
— Твоят Хенри е направил нещо, за което трябва да му благодарим — продължи шерифът. — Току-виж отървал пандиза. Изскубал е всичката трева под камиона, преди да го зареже на поляната. За да не я подпали ауспухът, нали разбираш? Ако бе предизвикал голям прериен пожар, съдът нямаше да е много благосклонен към него, не съм ли прав? Неколкостотин хиляди акра можеха да изгорят, я си представи само! Мислиш ли, че тогава на някого щеше да му пука, че виновникът е само на петнайсет години?
— Е, след като не е станало, шерифе — понеже момчето ми е постъпило правилно, — защо продължаваме да чоплим тая тема? — попитах, макар и да знаех отговора. Джоунс пет пари не даваше за мрънкането на адвокат Андрю Лестър, обаче бе добър приятел с Харл. И двамата бяха членове на новосформираната Ложа на лосовете12, а Харл вече имаше зъб на моя син.
— Докачлив си, а? — подхвърли Джоунс и избърса отново челото си, след което намести широкополия си стетсън. — Е, предполагам, че и аз сигурно щях да съм докачлив, ако ставаше въпрос за моя син. Но знаеш ли какво? Ако ставаше въпрос за моя син и Харл Котъри беше мой съсед — мой добър съсед, — щях да отида при него и да му кажа: „Харл? Виж сега, имам да ти кажа нещо. Мисля, че синът ми ще се опита да навести дъщеря ти. Прецени дали ще кажеш на някого там, в Омаха, да се оглежда за него и да има едно наум.“ Но ти не си го сторил, нали?
Идеята, която шерифът ми беше дал, започваше да изглежда все по-добра и по-добра. Почти бе дошъл моментът да я вкарам в обращение.
— Още не се е появил там, нали?
— Засега не са го виждали — отвърна Джоунс. — Но това не означава нищо. Може все още да търси пансиона…
— Не смятам, че е избягал, за да ходи при Шанън — изтъкнах аз.
— Че защо тогава? Да не би в Омаха да са пуснали някакъв специален нов сладолед? Защото всичко сочи, че се е отправил именно натам.
— Мисля, че е тръгнал по следите на майка си. Предполагам, че по някакъв начин е успяла да се свърже с него.
Трябваха му десетина секунди, за да смели тази неочаквана информация — достатъчно време, за да избърше за кой ли път челото си и да приглади косата си. После ме попита:
— И как може да е станало това?
— С писмо например. — Бакалницата на Хемингфорд Хоум служеше и като пощенска служба, където пристигаше всичката поща. — Може да са му го дали, когато се е отбил за бонбони или пакетче фъстъци, както често прави на връщане от училище. Не го твърдя със сигурност, шерифе — не мога да знам какво точно се е случило, както и не знам защо се държиш с мен по този начин, сякаш съм извършил някакво престъпление. Не аз ѝ надух корема в крайна сметка!
— Недей да говориш тъй за едно порядъчно момиче!
— Може би си прав, а може и да не си — отвърнах малко дръзко. — Виж сега, искам да знаеш, че случилото се беше изненада не само за Котъри, но и за мен! Дойде ми като гръм от ясно небе, а отгоре на всичко и момчето ми избяга от къщи! Те поне знаят къде е дъщеря им.
Джоунс отново изгуби дар-слово. После извади малко тефтерче от задния си джоб и надраска нещо в него. Прибра обратно бележника и вдигна очи към мен.
— Значи не знаеш със сигурност дали жена ти е влязла във връзка със сина ти, така ли? Това ли искаш да ми кажеш? Че всичко е само догадка?
— Зная, че Хенри говореше много за майка си, след като тя си тръгна, ала после изведнъж престана да го прави. Зная и че не се е вясвал около онзи пансион, където Харлан и съпругата му изпратиха Шанън. — По отношение на второто бях не по-малко изненадан от шерифа… и същевременно дяволски благодарен. — И като съберем двете неща, какво се получава?
— Не знам — намръщи се Джоунс. — Наистина не знам. Мислех си, че съм разнищил проблема, но се оказва, че съм сбъркал. Да, всеки от нас може да сбърка. Всички сме роби на греха, както се казва в Светото писание. Но, мили боже, тези хлапета наистина вгорчават живота ми. Ако чуеш някаква вест от сина си, Уилфред, на твое място бих му казал да си довлече кльощавия задник у дома и да стои далеч от Шанън Котъри, ако знае къде се намира тя. Гарантирам ти, че девойчето няма никакво желание да го вижда. Добрата новина засега е, че няма прериен пожар и не можем да го арестуваме, задето е откраднал пикапа на баща си.
— Така е — кимнах мрачно. — За нищо на света няма да повдигна подобно обвинение.
— Обаче — изпъна показалец шерифът, с което ми напомни за господин Стопенхаузер от банката. — Точно преди три дни в Лайм Биска — недалеч от мястото, където онзи прериен ездач е открил пикапа ти, — някой е обрал магазинчето за алкохол и хранителни стоки в края на града. Онова с рекламата на покрива, дето е нарисувано момиче със синьо боне… Забърсал е двайсет и три долара. Докладът е на бюрото ми. Бил е някакъв младеж, облечен със старовремски каубойски дрехи, със закрито от бандана13 лице и каубойска шапка. Собственичката била зад тезгяха и обирджията я заплашил с някакъв инструмент. Според нея бил нещо като щанга или „кози крак“, но кой знае? Все пак женицата наближава осемдесетте и е полусляпа.
Беше мой ред да онемея. Бях като поразен от гръм. Когато най-сетне успях да възвърна самообладанието си, казах следното:
— Хенри избяга от училище, шерифе, и доколкото се сещам, него ден носеше фланелена риза и панталони от рипсено кадифе. Не си е взел никакви допълнителни дрехи, а и държа да отбележа, че в гардероба му няма никакви каубойски одежди, ботуши и прочее. Да не говорим за каубойска шапка.
12
Благотворителният и покровителстващ орден на лосовете на САЩ е основан през 1868 година в Ню Йорк с приоритети благотворителност, справедливост, братска любов и вярност. Членовете му в момента наброяват един милион души. — Б.пр.
13
Шарена кърпа, носена от героите на Дивия запад, особено популярна сред каубоите и мексиканските разбойници. — Б.пр.