Ангелина запе пушката и попита:
— Кой е?
Към горния край на селото пак изгърмяха пушки.
— Ангелино! — чу се зад вратата гласът на Младен.
Ангелина отвори вратата и се хвърли в обятията на своя годеник.
— Младене, жив ли си? Не ме оставяй самичка… Младене, където идеш ти и аз ще ида…
Младен, почернял от дим, цял в прах, едвам дишаше.
— Какво стана? Младене, оцеляхте ли?… Боже милостиви — говореше развълнувано старецът.
— Цял ден се бихме и едвам се промъкнахме през нощта, рекохме да ги заблудим и да минем на срещната страна, ала ни усетиха над село. Ангелино, прощавай… Трябва да вървя.
Над село се завърза бой, който полека-лека приближаваше. В тъмнината се виждаше огънят на пушките.
— Младене, не оставяй ме! Татко, прощавай! — каза решително Ангелина.
— Просто да ти е, дете мое! Бог да ви пази.
Младен и Ангелина се изгубиха в тъмнината.
Свещеникът се върна и отново падна с плач и молитви пред иконостаса.
Над село цяла нощ се води отчаяна и кървава борба.
Цяла нощ ечеха гърмежите.
Денят, който дойде след тая нощ, завари селото в пламъци и го остави грозно пепелище и гробница, под която почиваха юнашки загинали Младен, Ангелина и много още млади и стари.