Сред множеството суверенни държави в Италия нито една не се намира в по-непосредствена заплаха от младата Република Флоренция. Флорентинците са вложили целия си творчески гений в културата и търговията и са почти безразлични към отбраната си, дори когато най-способният сред всички кондотиери, Вителоцо Вители, им обявява лична вендета, чийто casus belli[1] e екзекуцията на брат му за държавна измяна през 1499 година… Дук Валентино осъзнава, че той и Флоренция имат общ враг, и предлага на флорентинците споразумение за взаимна защита..
Ръководителите на Флоренция, прочути с колебливостта и нерешителността си, нямат желание да обвържат съдбата си с тази на Борджия: те отказват да изпратят упълномощен посланик при Валентино в укрепения град Имола в сърцето на Романя. Вместо това изпращат един от младшите канцлери, на когото не възлагат пълномощия за преговори, а го натоварват със задачата да забави все по-нетърпеливия дук със сладкодумни обещания и находчиви думи. Флорентинският пратеник пристига в Имола на 6 октомври 1502 година и по-късно ще превърне събитията от следващите три месеца в ядро на една от творбите, възвестяваща началото на западната мисъл: „Принцът“ на Николо Макиавели.
ДРАМАТИЧНИ ПЕРСОНАЖИ
Папа Александър VI (Родриго Борджия) — най-материалистичният и продажен папа в историята, Родриго Борджия купува папския престол през 1492 година и обещава дела и завоевания, достойни за Александър Велики. Като папа Александър се заема да осъществи амбициите си: разширява светската власт на Църквата под егидата на сина си Чезаре (вж. Валентино), най-надареното от седемте му признати незаконородени деца.
Агапито да Амелия — довереният секретар на Валентино и негов официален говорител.
Антонио Бенивиени — виден флорентински лекар, документирал множеството си изследвания на трупове в колекция от трудове: De abditis nonnulis as mirandis morburum et sanationum causis („Скритите причини за болестите“), смятана за основополагащия труд в работата на научната патология.
Хуан Борджия, дук на Гандия (покойник) — убийството на любимия син на папа Александър на 14 юни 1497 година е най-прочутото престъпление на Ренесанса — и през есента на 1502 година си остава все така неразкрито.
Камила — прислужница и компаньонка на куртизанката Дамиата.
Дамиата — културна, много желана римска куртизанка от класата, позната като cortigiana onesta, или „честна куртизанка“ — израз, който в обикновени разговори често пъти е тълкуван като „честна курва“. Връзката й с дука на Гандия и предполагаемата й роля в убийството му са запазени в историческите документи. „Дамиата“ обаче почти със сигурност е псевдоним.
Оливерото да Фермо — сирак, обучен във воинската професия от Вителоцо Вители, Оливерото става господар на града Фермо, след като брутално узурпира мястото на чичо си. Отначало служи на Валентино като кондотиер (наемен генерал), а след това играе жизненоважна роля в заговора срещу него.
Джакомо (Джан Джакомо Гароти) — прислужник, чирак и компаньон на Леонардо да Винчи. Осиновен от Леонардо на десет години, през 1502 година Джакомо е на двайсет и една-две години. Прякорът му Salai означава „дяволче“.
Джовани — малкият син на Дамиата, роден през 1498 година.
Франческо Гуичардини — близкият приятел и често пъти кореспондент, към когото Макиавели адресира разказа си. По времето, когато Макиавели пише повествованието си (1527 година), той е генерал-лейтенант на армиите на папа Климент VII. По-късно Гуичардини ще стане пионер на съвременния подход към историята като автор на класическия труд „История на Италия“.
Леонардо да Винчи — официално назначен за инженер-архитект на дук Валентино, през 1502 година Леонардо е на петдесет години. Начертаната от него през същата година карта на Имола е смятана за една от най-революционните му творби — първата карта, при чието изработване се използват точни мерки и магнитен компас, изпреварила с векове създаването на съвременната картография. В момента се намира в колекцията на Кралската библиотека в замъка Уиндзор.
Рамиро да Лорка — дългогодишен служител на семейство Борджия, Рамиро си спечелва и уважение, и лоша слава като суровия военен губернатор на Романя, преди през есента на 1502 година да му възложат задължения, за които не се изисква толкова тънък политически усет.