ЗЛАТЕН СИН
ПИЪРС БРАУН
Някога, в далечни времена, един мъж слезе от небето и уби жена ми. Сега аз вървя редом с него по планина, рееща се над нашия свят. Пада сняг. Над скалите се издигат белокаменните зъбци и бляскавите стъкла на бойни кули.
Край нас се вихри хаосът на алчността. Всички велики Златни от Марс се спускат над Института, за да изберат най-добрите и най-умните от нашия випуск. Утринното небе гъмжи от корабите им, устремени над покрития със сняг и димящи крепости свят към Олимп, щурмуван от мен само преди часове.
- Хвърли последен поглед - казва ми той, докато приближаваме совалката му. - Всичко, случило се преди, е било само шепот от нашия свят. Щом напуснеш тази планина, всички връзки се късат и всяка клетва се превръща в прах. Ти не си подготвен за това. Никой никога не е.
В другия край на тълпата съзирам Касий с баща си и братята и сестрите си да върви към тяхната совалка. Очите им ни изгарят над белия цвят и си спомням звука от последния удар на братовото му сърце. На рамото ми ляга груба длан с кокалести пръсти и го стисва собственически.
Август се взира в своите врагове.
- Белона нито прощават, нито забравят. Те са многобройни. Ала не могат да ти навредят. - Леденият му поглед се взира в мен, новопридобития му трофей. - Защото ти ми принадлежиш, Дароу, а аз закрилям своите.
И аз също.
Седемстотин години моят народ е бил поробен, безгласен, без надежда. Сега аз съм техният меч. И не прощавам. Не забравям. Тъй че нека той ме отведе на своята совалка. Нека мисли, че ме притежава. Нека ме посрещне в дома си, та да мога да го изпепеля.
Но после дъщеря му ме хваща за ръка и усещам как всички лъжи се стоварват тежко върху гърба ми. Казват, че едно кралство, разделено против самото себе си, не може да устои. А за сърцето нищо не са казали.
ЧАСТ I
ПРЕКЛОНЕН
Hic sunt leones. (Тук има лъвове.)
Нерон ау Август
1. ВОЕНАЧАЛНИЦИ
Моята тишина ечи. Стоя на мостика на своя космически кораб със счупена ръка в гелгипс, а йонните изгаряния по шията ми са още пресни. Кърваво проклятие, капнал съм от умора! Бръсначът ми се увива около здравата ми десница като студена метална змия. Пред мен се открива Космосът, необятен и ужасен. Мънички светлинки пробождат мрака, древни сенки се придвижват и затулват звездите там, където погледът ми вече не достига. Астероиди. Те се реят бавно около бойния ми кораб „Квиет“, докато търся с очи из мрака своята жертва.
- Победи! - нареди ми моят господар. - Победи, както моите деца не са способни, и ще донесеш почести за името Август. Победи в Академията и ще си спечелиш флотилия. - Той обича театралните повторения. На повечето държавници това им приляга.
Иска да победя за него, ала аз ще победя заради Червеното момиче с мечта, много по-велика от самата нея. Ще победя, за да умре той, а нейното послание да гори и пламти векове наред. Най-малкото, което мога да направя.
Двайсетгодишен съм. Висок и широкоплещест. Униформата ми, изцяло катраненочерна, сега е измачкана. Косите ми са дълги, очите ми - златни и кръвясали. Мустанга някога каза, че имам остро лице, със скули и нос, сякаш издялани от гневен мрамор. Самият аз избягвам огледалата. По-добре да забравя маската, която нося, маската с ъгловатия белег на Златните, властващи над света от Меркурий до Плутон. Аз съм от Безподобните Белязани. Най-жестоките и най-умните от цялото човечество. Ала ми липсва най-милата сред тях. Онази, която ме помоли да остана, когато се сбогувах с нея и с Марс на балкона й преди почти година. Мустанга. На раздяла и подарих златен пръстен с кон, а тя на мен - бръснач. Приляга ми.
Вкусът на нейните сълзи изветрява в спомените ми. Не съм получавал вест от нея, откакто напуснах Марс. Още по-лошо е, че не съм получавал никаква вест от Синовете на Арес, откакто победих в Института на Марс преди повече от две години. Танцьора каза, че ще се свърже с мен, след като завърша, но ме оставиха без посока сред море от Златни лица.
Всичко това е тъй далеч от бъдещето, за което си мечтаех като момче. Тъй далеч от бъдещето, което исках да създам за своите хора, когато позволих на Синовете да ме изваят. Мислех, че ще променя световете. Кой ли млад глупак не си го мисли? Вместо това машината на тази необятна империя ме погълна и продължава неизтощимо да боботи.
В Института ни учеха да оцеляваме и завладяваме. Тук, в Академията, ни учеха на война. Сега ни изпитват колко добре сме я овладели. Аз предвождам флотилия от бойни кораби срещу други Златни. Сражаваме се с халосни муниции и изпращаме нападателни отряди от кораб на кораб, както Златните водят междузвездни битки. Няма причина да повреждаш кораб, струващ колкото брутното годишно производство на двайсет града, когато можеш да изпратиш кораби-пиявици, натоварени с Обсидиани, Златни и Сиви, за да превземат жизненоважните му органи и да го превърнат в твой трофей.