Но сполучи. Една по една връзките, поддържащи щита, се претоварват. Получава се верижна реакция и най-сетне мощни водни завеси, следствие на бурята, се изливат върху Егия. Рок, ако побеждава, ще прати подкрепленията. Все едно, градът е превзет. И дори сега телохранителите на Суверена ще я измъкнат от бункерите, за да избяга от загубената планета. Но площадките за излитане на совалки са още два километра по-нататък, от другата страна на територията на Цитаделата. Всичко това трябваше да се развие по-различно. Аз трябваше да съм с доспехите си, начело на сто Обсидианови и дузина от най-добрите ми Златни. Вместо това водя банда свои приятели към месомелачката. Трябва да променя парадигмата, но не искам да ги подлагам на риск. Поглеждам от стената надолу към Севро, който веднага разпознава погледа ми.
- Не, Дароу - казва той. - Мисли за своята мисия! - Той ме умолява, скача и дращи по стената, а аз се извръщам. - Недей, Дароу. Чакай! Ще те убият!
Скачам от другата страна на стената в градината на Цитаделата.
Линията на живота у някои хора е толкова силна, че се разнищва и шиба тези около тях. Достатъчно приятели платиха за моята война. С това трябва да се справя сам.
- ДАРОУ! - вика той в ужас и отчаяние. - СПРИ!
Тичам така стремглаво, както не съм тичал през целия си живот. Суверенът няма да ми избяга. Всичко това извърших, за да я хвана. Да я пленя, да разруша Обществото. Пленя ли я, сцената е подготвена. Ние ще се вдигнем. Можем да победим. Прескачам редици от храсти, препускам покрай фонтани, газя розите. По ръката ми се стича кръв. Не чувствам тялото си. Летя над земята, стиснал Секача.
Ето!
Завивам зад един ъгъл на Цитаделата. Отвъд розова градина е разположен бял двор, почернял от саждите на двигателите на лични яхти. Четири самотни кораба стърчат в зона за приземяване, която побира стотина. Всички совалки са черни, с гигантски златен полумесец, изрисуван върху широките им манипули4, но най-масивната, с по-големи двигатели и подсилен корпус, е тази на Суверена. Другите са примамки, почти толкова масивни и почти толкова бронирани. Във въздуха са неразличими.
Със сигурност са ме видели на сензорите. Сиви мелези са тръгнали към мен. Обсидианови бодигардове са пуснати от някоя тайна казарма да ме убият. Ще ме хванат само ако спра. Дори докато оглеждам площадката за кацане, не спирам да крача. Около черните совалки се суетят Оранжеви и ги подготвят за излитане. Не съм закъснял. Но изходът на Цитаделата е много по-близо до кораба от мен.
Те изскачат отвътре стремглаво. Нея не виждам. Само пурпурни наметала, плющящи в дъжда и вятъра. Свеждат глави срещу вихъра и поглеждат нагоре към небето, където дирите от Железния дъжд сияят над бурята и от тях черните облаци изглеждат като стомана, бавно нажежаваща се в пещта. Моите Титани идват.
Преторианците бързат, тичат нагоре по дългата рампа към гърбуха на совалката заедно със Суверена. Мярвам лицето й, когато тя хлътва вътре. Сред свитата й виждам Айя. И Карн. И Фичнър, тоя грозен предател и кучи син. Ускорявам крачка. Краката ми са изтръпнали от изтощение. Дробовете ме болят. Влагам всичко от себе си в този миг. Животът ми в мините, часовете на страдание с Хармъни, ужасите в Института. Цялата обич, която заслужих и загубих и заради която все още искам да живея - оставям я да се разпали в мен...
Половината свита чака на тротоара, оставена да наблюдава кораба, докато лампите му присветват и двигателите му загряват. Примамките правят същото. Когато се доближавам, един Златен от Белона се обръща. Очите му блясват и се ококорват и аз го заколвам в движение, а той издава сподавен писък. И други се обръщат - мъже, жени, воини, Политици, Златни и Сребърни, които разпознавам от времето, когато стоях до Август.
Осъзнават присъствието ми на вълни. Врагът трябва да е на портите, а не сред тях, и затова, щом ме виждат, се сепват. А когато успяват да си съберат мислите, вече съм далече от бронираните им ръце. Отскачам от протегнатата хватка на един Сив и дръпвам чантичка с муниции от кръста му. Замахвам назад и уцелвам плът.
Възгласи. Опипване за бръсначи. Куршуми, пулсЗаряди профучават край главата ми. Рампата на совалката тръгва да се прибира, когато корабът започва да се издига.
Надавам вопъл и скачам с цялата си някогашна мощ. Дланта на ранената ми десница се вкопчва в края на рампата. Очите ми ще изскочат от напрежение и болка в пръстите. Корабът продължава да се издига. Ревът на двигателите ме изпълва, сърцето се блъска в ребрата ми. Рампата продължава да се затваря. Изпухтявам отчаяно й се мятам нагоре, непохватно под този странен ъгъл, ала при ниската гравитация това е възможно. Претъркулвам се напред в трюма, падам на колене и се задъхвам, опрял Секача на пода. Боботенето на двигателите заглъхва, щом вратата се затваря и херметизира. Чувам само накъсаното си дишане и грохота на смъртоносната совалка, впуснала се в бягство.