Един Преторианец се втурва към мен. Замахвам към него -с бръснача си. Острието го уцелва в гърдите и той пада на земята. Вадя го от гърдите му и отстъпвам със залитане от наблюдаващите Преторианци.
- Глупаци - измърморва Суверенът.
- Да продължавам ли да снимам това? - чеше се по главата Фичнър.
Корабът отново се разтърсва и прави рязък вираж, а после се изправя. Образът заиграва пред очите ми, препъвам се и падам на коляно. Подпирам се с ръка на палубата. Усещам как по гърба и корема ми се разлива топлина. Няма да коленича. Не и пред нея. Не и пред тиранин. Изправям се, краката не ме държат. Карн почти не ме засегна. Почти, но не съвсем. Между врата и лявото ми рамо шурти кръв, там, където бръсначът му ме закачи. Прерязал е ключицата ми.
- Ама че работа! - Студените очи на Октавия ау Лун оглеждат раната на шията ми. - Представи си това момче възпитано в моя Дом, Айя. - Тя клати глава и се взира в мен, без нищичко да проумява. Забелязва и другите ми рани. Моята кръв. Моето изтощение. Моята младост. И все пак аз сторих всичко това. Две тела лежат в нозете ми. Зад гърба ми - щурмуван град. И още превзети градове по цял Марс. Моята флотилия разбива флотилията на Белона. Обществото е готово да се пропука. Тя не разбира и никога няма да разбере. Ала Фичнър като че разбира. Очите му са изцъклени. Ръцете - свити в юмруци.
- Би било невъзможно да ме възпитате - измърморвам. Само Червените биха могли. Само семейството, само обичта ми дадоха тази сила. Но силата сега отслабва. И точно тогава Айя се втурва напред. Разменяме си три удара и после тя избива бръснача ми и забива тъй силно юмрук в гърдите ми, та ми се струва, че умирам. Запокитва ме към тавана като парцалена кукла. После отново застава до Суверена, а аз стена и потъвам в болката.
- Донеси ми главата му, Фичнър! - заповядва Суверенът.
Фичнър ме поглежда безпомощно, протяга ръка и почти докосва нейната.
- Трябва да заснемем екзекуцията му за холото. Пропаганда. Обесване, както си му е редът. Тържествена смърт.
- Фичнър... - веждите на Суверена се вдигат и най-накрая той отдръпва ръката си. - Достатъчно. - Мускулите на челюстта й потрепват, докато тя мисли. - Искам да се приключи с него. Стига вече променливи величини. Веднага. Запазете главата, за да я набием на кол. Това ще го снимаме.
Мънистените очи на Фичнър подпухват от мъка. Роден най-нисш сред Златните, той се е издигнал до върха само по заслуги. Какъв човек! И като си помисля само, че някога съм го смятал за слабак!
Тук, където всичко приключва, зная, че ще спечелим Марс. Август ще бъде освободен. Войната ще продължи. Силите на Златните ще отслабнат. А Червените ще се разбунтуват. Може би, само може би, те ще въстанат и ще получат свобода. Извърших поисканото от Арес. Създадох хаос. Останалото ще остане за други мъже и жени. Ео ще е доволна.
Усмихвам се кротко и усещам слабостта в краката си. Уморен съм. Стоя на колене. Кога пак паднах? Колко хубаво ще е да почивам в Долината, докато други сбъдват мечтата на Ео. Само ми се искаше да бях видял Мустанга преди края. Да й кажа какъв съм, та най-сетне да разбере.
- Твоето момче изгоря ярко. И бързо - казва Айя на Фичнър от тъмното, където не виждам. - Запази главата. Но тялото можеш да захвърлиш в пръстта по марсиански.
Айя отваря отново подвижната рампа. Металът стене. Усещам как вятърът на Долината облъхва лицето ми. Усещам хладината на мъглата. Мирисът на дъжда. Ще заспя. Скоро ще се събудя до Ео. Ще се пробудя в нашето топло легло, с ръка, оплетена в косите й. Ще се събудя за любовта и ще знам, че в предишния свят съм направил всичко по силите си.
Но ти ще ми липсваш, Мустанг. Повече, отколкото признавах досега.
Пред очите ми плуват мъгла и сенки. За миг мирисът на ръжда ме кара да помисля, че съм в мината. Спя ли? Чувам метални ботуши. През мъглата върви един мъж. Не виждам лицето му. Но някакво вълнение ме изпълва. Татко? Не, не е татко. Присвивам очи.
- Чичо Нарол.
- Не. Фичнър е, момче.
Гласът му яростно ме дръпва обратно в корабния трюм. Като риболовна кука, разкъсваща коприна в посока, в която тя не желае да потегли.
-А... Радвам се, че си ти - казвам тихо и събирам достатъчно сила да повдигна натежалата си глава още малко и да го погледна в очите. В тях бликват сълзи. Той се засмива и смехът му прилича на кашлица. Вятърът свири зад гърба ми. Не е Долината. Само Марс. Рампата е свалена, за да избутат навън тялото ми. Казах на Аркос, че не ми е писано да ми побелее косата.
Главата ми се отпуска надолу. Изплювам събралата се в устата ми кръв. Гади ми се и почти губя съзнание.