- Кажи на Мустанга... и на Ео... че ги обичам. - Прозявам се широко.
- Глупак с глупак, кърваво проклятие да те стигне дано! - прошепва той едва доловимо и клати глава. - Всичко държах под контрол.
- Аз не... - Примигам в мъглата. - Какво?
- Аз съм - казва той. - Винаги съм бил аз, момче. Мъглата се разсейва. Поглеждам го. Поглеждам нагоре към Арес, докато той слага своя шлем на Рицар на гнева и изстрелва пулсЮмрук към Преторианците, а те се пръсват. Той хвърля назад звукова граната.
- Фичнър! - изревава Суверенът. - ПРЕДАТЕЛ!
Взрив. Нещо се удря в гърдите ми и падам. Пропадам.
Летя? Усещам студ. Свиреп вятър ръфа тялото ми. Стомахът ми се качва в гърлото. Въртя се. После твърда ръка се подпъхва под моята. Издигам се. Вятърът плющи покрай ушите ми. Но преди мракът да ме погълне, чувам и друг звук. Фичнър -Арес - терористът господар на подземния свят, надава вълчи вой, докато ме отнася към сигурно убежище.
43.
МОРЕТО
Пробуждам се с мириса на морето. На солена вода и водорасли - носи ги свеж есенен вятър. Крещят чайки. Една прави вираж и каца на белокаменния перваз на отворения прозорец. Накланя глава, поглежда ме и отлита към утринните слънчеви лъчи. Облаци плуват далече над хоризонта и обещават дъжд още докато сутрешната роса пада през отвореното прозорче на покрива.
Тя помръдва до мен. Стройното й тяло лежи върху чаршафите, свито около собственото ми изстрадало тяло. Облечена е. Аз съм гол до кръста. Пресни кожни присадки са нашарили плътта ми. Лъщят, розови и чувствителни при докосване. Мустанга отново се размърдва и движението й ме връща в собственото ми тяло. Кара ме да усетя болките и страданията, и утехата от нейната близост. Оставям клепачите ми да се затворят бавно и въздишам дълбоко, потъвайки в меката наслада от това да си човешко същество. Дъхът й пари шията ми. Биенето на друго сърце до ребрата ми. Златната й коса гъделичка носа ми, а хладният вятър разпилява кичури по лицето ми. Утринният въздух е свеж и жизнен.
Вдишвам го дълбоко и отново потъвам в сън.
Спомени от метал разрушават покоя.
В тъмното отекват писъци. Приятели умират.
Очите ми рязко се отварят за светлината, отчаяни да ми припомнят къде съм. Казват ми, че съм в безопасност. На топло. Тук няма метал. Само памучни чаршафи. Легло. Топло момиче. Ала спомените са тъй близки. Как съм оцелял?
Падам от небето заедно с Фичнър.
Арес - истина, която винаги е съществувала, но изглежда толкова нова, че дори не мога да я проумея. Събуждам се и усещам инструменти на Жълт в гърдите си да рестартират сърцето ми. После се будя отново от допира на ваятелски скалпел по кожата ми. Спя в едно легло с агонията и гаденето. Вълни от видения ме заливат и се оттеглят. Посетители идват и си отиват. Предпочитам да съм буден.
Страх ме е отново да затворя очи. Страх ме е от това, което ще видя, когато се събудя. Като Червено дете делях легълцето си с Кийран. Всяка сутрин се будех преди него, лежах тихичко и оставях приглушените гласове на родителите си да се промъкват под паянтовата врата в началото на деня им. Дочувах баща си да тътри крака. Прокашлянето му всяка сутрин, докато измива съня от лицето си. Майка му вареше кафе, смилаше кубчетата, които вземаше от Сивите срещу яйца от пъклена пепелянка или макари коприна, откраднати от Паяжинотъкачницата.
Иска ми се тези звуци да ме будеха всяка сутрин. Скърцането на мелачката, мирисът. Иска ми се да можех да кажа -така тялото ми разбираше, че трябва да се отърси от съня. Но това, което ме будеше, не беше мирисът на кафе или на майчиния ми чай, а утринната въздишка на водата, потекла през тръбите, или артритното скърцане на въжени стълби, докато мъжете и жените от община Ликос, трудещи се нощна смяна, се прибираха у дома от мините и Паяжинотъкачницата. Не беше умореното мърморене на работниците от дневната смяна, които тръгваха от къщи за работа.
Будеше ме страхът от затваряща се врата.
Всяка сутрин завършваше еднакво. Първо глинените чинии изтракваха в металната мивка. После пластмасовият стол на татко изскърцваше върху каменния под. Двамата заставаха на вратата и си шепнеха. Тишина. Винаги си представях, че в този момент те споделят продължителна целувка. И най-сетне идваше сбогуването. Входната врата се отваряше, скърцайки на ръждясалите панти. И най-накрая, въпреки всичките ми молитви, тя се затваряше.
Навеждам се над Мустанга и я целувам по челото. По-пламенно, отколкото възнамерявах. Тя се буди изящно като котка, протягаща се след лятна дрямка. Очите й не се отварят, но тя се сгушва в мен.