- Съжалявам, че убих Юлиан.
- Всички сме омърсени от миналото - заключава Мустанга. - Забравяш, че и на мен също ми се наложи да убия някого при Посвещението. Всеки Безподобен белязан, когото си срещал някога - Лорн, Севро, Чакълчето, Такт, Октавия, Даксо, -всички сме започнали оттам. Често си мисля, че имаме твърде много неща, за които да съжаляваме.
За нас ли говори тя? И за мен ли съжалява?
- Искам да намразя Касий - изричам бавно. - Действително го искам. Дори и мисълта за него предизвиква у мен желание да троша. Да строша прозореца. Или, предпочитам, да смеля грозната му самодоволна физиономия.
- Грозна? - пита тя скептично.
- Толкова е хубавичък, че чак е грозен.
Думите ми разсмиват Мустанга.
- Но е трудно да подклаждаш омразата, нали? - пита тя.
Кимвам. Омразата е онова, което накара семейството на Касий да се нахвърли срещу това на Август. И вижте докъде ги докара.
- Жал ми е за него. Където и да е той.
- По-рано ти казах да не се доверяваш на брат ми. - сменя темата Мустанга. - Говорех сериозно. Знам, че ти продължаваш съюза си с него. Неговите фирми те изкарват същински бог. Но на това трябва да се сложи край. Нищо не му дължиш.
- Дръж се сърдечно. Любезно. Не се отнасяй неуважително с него пред хора. Но стига вече срещи. Стига вече обещания. Отрежи му достъпа. Той вече не ти е нужен. Имаш мен.
Това момиче! Де да можех да я запозная с майка си, с Кийран и Лиана. Нейният огън щеше да им допадне. Гърлото ми бавно се стяга. И Ео щеше да я хареса.
- Ти не си моя - казвам.
-Дароу...
Нещо странно се усуква в мен - като навитата пружина на чувство, която най-сетне са отпуснали.
- Когато бях на дъното на реката... знаех, че няма да те видя повече.
Тя се поколебава, иска й се да посегне към мен, но се спира заради всичко, казано от нас преди.
- Знаеш, че нямаш позволението ми да умреш - шегува се тя вместо това. - Както и да е, Севро и Виещите никога не биха ти простили, ако се опиташ. Нито един от тях. Имаш толкова много приятели, Дароу. Толкова много, които биха влезли в огъня за теб!
Потръпвам, вдишвам продължително и затварям очи, мъча се да не позволя на вината да ме погълне. Сълзите потичат безшумно от ъгълчетата на очите ми.
- Дароу. Не плачи - шепне Мустанга и този път протяга ръка към мен. Приближава се и ме прегръща. - Всичко е наред. Всичко свърши. В безопасност сме.
Риданията разтърсват гърдите ми.
Тя греши. Не е свършило. Зад клепачите си виждам само един свят, разкъсван от война. Няма друго бъдеще за мен, за нас. И все пак колко пъти вече отново ме събират, парче по парче? Не мога да спра да плача. Дори не мога дъх да си поема. Сърцето ми бие силно. Ръцете ми треперят. Всичко излиза от мен. Мустанга, тежка едва наполовина колкото мен, ме прегръща с нежната си ръка, докато се изтощавам и не ми остава друго, освен отново да се отпусна в леглото. Постепенно сърцето ми забавя ударите си и влиза в ритъм с нейното.
Седим така сигурно цял час. Най-накрая тя ме целува по рамото, по шията, устните й се спират на пулсиращата ми врат-на вена. Вдигам ръце да я отстраня, но тя ги блъсва настрана и обгръща с длан лицето ми.
- Пусни ме до себе си.
Оставям ръцете си да паднат на леглото. Устните й проправят топла пътека до моите. Споделяме вкуса на моите сълзи, когато устните й се плъзват между моите и езикът й стопля вътрешността на устата ми. Ръката й се плъзва нагоре по врата ми, ноктите одраскват кожата и най-сетне тя намира опора в косата ми, леко подръпва оплетените ми кичури. Тръпки пронизват тялото ми.
Моето подобие на съпротива се е изпарило. Цялата вина, която ме пазеше да не предам Ео с Мустанга, е пометена от бушуващия в мен хаос. Цялата вина, която изпитвам, защото зная, че тя е Златна, а аз - Червен, изчезва. Аз съм мъж и тя е жената, която желая.
Ръцете ми я намират и притеглят тялото й върху моето, проследяват дължината на краката й до извивката на талията. В мен се пробужда дълго потискана жажда. Изпълва ме с треска, искам я до болка. Цялата. Забравям задръжките си. Забравям тъгата. Само това ми е нужно. Няма да избягам. Не и този път. Не и когато зная колко се бях доближил до това никога повече да не я зърна.
С бавна сила събличам дрехите й. Под моите ръце платът като мокра хартия. Кожата й е гладък, топъл мрамор, сгрят от слънцето. Под нея мускулите се свиват и напрягат, когато извива гръб. Нейното тяло е създадено да се движи в съзвучие с моето, да се увива около мен. Проследявам с пръсти извивката под кръста й. Тя се прилепва до мен, пулсира в такт с дъха си, бедрата й ме притискат в леглото.
За нея може да е минала седмица, но аз само преди минути, преди секунди коленичех на студената стомана, стоплена от собствената ми кръв, и чаках мъжете да ми отсекат главата. Докато копаех гроба на Ео със собствените си треперещи ръце, мислех, че никога няма да преживея отново такъв миг. Миг с жена, която желая и обичам. И, кърваво проклятие, какъв е смисълът да оцелея в този студен свят, ако бягам от единствената топлина, която той може да предложи?!