Очите му оглеждат изпитателно лицето ми.
- Естествено.
- Искам да ти се извиня, Рок.
-Така ли?
- Откакто завърших Академията, те държах на разстояние.
- Приемах те за даденост. А не биваше. Не и когато ти винаги си бил толкова добър към мен.
- Аз нямах нищо против, че всичко винаги е било заради теб, Дароу. Не беше като с Такт. Аз не съм влюбен в теб като Мустанга. Не те боготворя като Севро или Виещите. Аз бях истински приятел. Бях човек, който вижда и светлото, и тъмното в теб и приема и двете, без да ги осъжда и без да преследва свои цели. А как постъпи с мен ти? Използва ме така, както човек използва кон. Аз заслужавам повече. И Куин заслужаваше повече.
- Повече ли заслужаваш от това приятелство? - питам тихо и се боя от отговора.
- Мисля, че заслужавам повече от теб - отвръща той. Отстъпвам крачка назад, засегнат. Той гледа как елените гризат житото в хранилката. - Тази година седях до леглата на трима приятели. Куин, Такт и ти. Всеки път бях наясно, че с радост бих се сменил с всекиго от вас. Ти би ли пожелал същото?
- Бих дал живота си, за да ги върна - казвам и зная, че е лъжа. Колкото и да обичам тези Златни, аз нося по-голяма отговорност. Докато всичко не приключи, не разполагам с живота си, за да го дам.
Той се извръща от елените, за да ме погледне; очите му са топли и тъжни, носят непосилна тежест. Различен е от мен и от Касий. Наричахме го брат и той ни беше по-добър брат, отколкото и двамата заслужавахме.
- Някога питал ли си се защо са ме пратили в Дом Марс? Не съм типичният избраник. По-вероятно беше да ме пратят в Аполон или Юнона.
- Куин винаги е носила в кръвта си онази склонност към съревнование. Но ти... Да, питал съм се.
- Дароу! - Обръщам се и виждам зад нас Севро в униформа. - Спешно е!
- Не сега, Севро.
- Жътвар, не те бъзикам - казва той.
Поглеждам отново Рок.
- Върви. - Той тръгва към елените, като вади горски плодове от джоба си.
- Рок! - викам умолително след него.
- За приятелството са нужни минути да го създадеш, мигове да го разрушиш и години, за да го възстановиш - заявява той, обръщайки се да погледне през рамо. - Скоро пак ще поговорим.
Гледам го как се отдалечава и усещам как ме сгрява мъничка надежда. Обръщам се към Севро и го тупвам по рамото:
- Радвам се да те видя. Извинявай за...
- Я се разкарай! Да не съм малка ревлива кучка като поета! Арес е. Твоите приятели - Червената, Розовата и Виолетовия, са ги пленили.
- Кой?
- Кой мислиш? Чакала.
45. ПЪКЛОЛАЗИ
Корабът ми се приземява върху навалелия рано сутринта сняг в Атика, южен планински град, разположен на седем хълма. Сгради с назъбени очертания от стъкло и стомана увенчават хълмовете като ледени трънени венци, сега посипани с пресен снежец. Червеното утринно слънце изгрява на изток над планинската верига. Мостове свързват седемте хълма, а по-маловажните квартали на града са се разстлали около планинските подножия. Моята совалка прелита над тях. Плугове разтопяват пъртини в снега с пулсиращи оранжеви остриета. Скоро наземните коли на средноЦветните ще потеглят по булевардите. А совалките на висшеЦветните ще понесат Сребърни и Златни към службите им по планинските върхове. Усамотена и известна с банковото си дело, Атика е примно седалище на властта. И тя сега принадлежи на Чакала.
Под мощната охрана на цепоКрили кацам на платформа, заобиколена от вечнозелени дървета. Няколко мелези чакат там, облечени в бяло тактическо облекло. Заедно с тях там стои и самотна Златна. Виктра ме награбва в прегръдките си, бяла кожена наметка обвива плътно раменете и. Нефритови обеци звънтят, разлюлени от вятъра, докато Сивите оглеждат кораба ми отвън.
- Виктра - казвам и я отдръпвам от себе си, за да я огледам. Тя се усмихва дяволито и ме целува по бузата, като ме стисва за дупето. Подскачам от изненада. Тя весело се смее.
- Само да се уверя, че частите са в ред. Разтревожи ни, миличък. Рок ме държеше в течение, докато бях с Лорн.
- Посредничила си за поредния съюз, чувам.
- Кой да си го помисли - Виктра ау Юлии, миротворецът!
Сивите ме уведомяват, че имат заповед да претърсят кораба ми.
- Рагнар! - извиквам. Той се подава от вътрешността на кораба, почти двойно по-голям от най-едрия Сив. - Остави мишките да претърсят кораба. Те търсят...
Сивия хвърля поглед към Рагнар и преглъща.
- Бомби, домине.
Виктра ме отвежда в новия дом на Чакала - крепост на върха на най-високия хълм на Атика. Градът се простира далеч под нас. Край пътеката от площадката за приземяване до цитаделата растат дървета.