-Ти си Безподобен Белязан - съгласява се АрхиГубернаторът, докато преглежда данните върху бюрото си. - Но нямаш кой знае каква стойност. Родът ти е мъртъв. Оставили са те без земи, без средства или владения в индустрията, без позиция във властта. Всичко това е било конфискувано за покриване на дълговете им - включително и тяхната чест. Каквито остатъци са ти дали по-висшите от теб - съхранявай ги грижливо! Каквато благосклонност си получил - помни я!
- Мислех, че вие подкрепяте делата, а не титлите. Господарю мой, Мустанга ви напусна. Не допускайте тази грешка да отлъчите от себе си и мен.
Най-сетне той вдига глава и ме поглежда. Очите му са нечовешки, те принадлежат на нещо друго - сдържана и безсърдечна пресметливост, подхранвана от чудовищна гордост. Гордост, по-силна от него, простираща се назад чак до първите немощни крачки на човека в черния Космос. Това е гордостта на дузина поколения деди, бащи, сестри и братя, в този миг цялата дестилирана в един-единствен бляскав, съвършен съд, който не позволява провал и не търпи недостатъци.
- Моите врагове те унизиха. Значи унизиха и мен, Дароу. Ти ми каза, че ще победиш. Но после загуби. А това променя всичко.
5
.
ВЕЧЕРЯТА
Скоро ще умра.
Тази мисъл нося в себе си, докато совалката ни се отделя от флагманския кораб на Август и прелита през Армадата на Скиптъра. Седя сред уланите, ала не съм един от тях. Те го знаят. И съответно не разговарят с мен. Каквато и връзка да създадат, тя е без значение. Аз не притежавам политически капитал. Дочувам, че предлагат на Такт облог колко време ще издържа без закрилата на Август. Един улан казва „три дни“. Такт свирепо оспорва цифрата и показва докъде в действителност се простира верността му, която съм спечелил в Института.
- Десет дни! - заявява той. - Поне десет дни.
Той бе този, който изстреля спасителния модул без мен. Винаги съм знаел, че приятелството му е условно. И все пак раната ме гложди надълбоко, изпълва ме с неизразима самота. Самота, която винаги съм чувствал сред тези Златни, ала се самозалъгвах, че съм я забравил. Аз не съм един от тях. И тъй, седя, взрян мълчаливо през прозореца, докато летим покрай събраната флота и чакаме Луната да се появи.
Договорът ми приключва в последната вечер на Срещата, на която всички управляващи родове се събират на Луната, за да се занимават c въпроси, и належащи, и несериозни. Това е тридневният срок, с който разполагам, за да покача акциите си, да накарам другите да мислят, че АрхиГубернаторът ме подценява и съм готов за служба. Но независимо колко съм ценен, аз съм опетнен. Някой ме е взел и после ме е захвърлил. Кой би поискал подобна вещ втора употреба?
Такава е съдбата ми. Въпреки Златното ми лице и моите дарби аз съм стока. От тази мисъл ми се приисква да изтръгна Сиглите си, кърваво проклятие да ги стигне дано! Щом ще бъда роб, поне да изглеждам като роб.
И за да стане още по-зле, за главата ми е определена цена. Нe официално, разбира се. Защото е незаконно: аз не съм враг на държавата. Ала моят враг е далеч по-зъл. Далеч по-жесток от всяко правителство. Това е жената, изпратила Карн и Кагни и Академията.
Казват, че всяка вечер, откакто отнех живота на Юлиан в Посвещението, майка му Юлия ау Белона сяда на дългата маса в семейната тържествена зала на склоновете на вулкана Олимп и вдига полукръглия капак на сребърния поднос, донесен й от Розови прислужници - мъже. Всяка вечер подносът остава празен. И всяка вечер тя въздъхва тъжно и се вглежда по протежение на масата в голямото си семейство само за да произнесе все същите отмъстителни думи:
- Ясно е, че не съм обичана. Ако ме обичаха, тук щеше да има сърце, за да утоли глада ми за мъст. Ако ме обичаха, убиецът на моето момче нямаше вече да си поема дъх. Ако ме обичаха, моето семейство щеше да защити честта на брат си. Но не ме обичат. И него не обичат. Те не ни обичат. Какво съм сторила, та да заслужа такова ужасно семейство?
А после великото семейство Белона гледа как техният матриарх се надига от стола, разгъва като змия залинялото си от глад тяло - то се храни единствено с мъст и омраза. И запазва мълчание, докато тя излиза от стаята - призрак, а не жена.
Онова, което е попречило на сърцето ми да се озове на нейния поднос, са оръжията, парите и името на АрхиГубернатора. Политиката - тъкмо това, което мразя - е опазила моя дъх. Но след три дни тази егида ще е само сянка от спомен и единствената ми закрила ще са уроците, дадени ми от моите учители.