- Винаги имай доверие на Опетнен, който носи дарове -киска се Виктра, поглеждайки към Рагнар. - Кръвогадост, я иди там! Рагнар, ти си като дърво, което затулва светлината!
- Рагнар, изчакай навън - казвам.
Чакала изобщо не поглежда Рагнар. Физическата сила му е скучна.
За да привлече отново вниманието ми, Виктра щраква с пръсти, разопакова кутията си и открива кристално шишенце, което накарах Теодора да поръча на Ваятелите на борда на „Пакс“ преди обсадата на Марс.
- Петрихор6 - казвам аз, щом тя отваря шишенцето. Стаята се изпълва с мириса на камъни преди дъжд. Тя ми благодари, като слага нашарена с белези длан върху ръката ми и притиска шишенцето до гърдите си.
- Никой не помни такива неща. Благодаря ти, Дароу. - Тя седи така за миг, а после бързо става и ме целува по устните. Бих предпочел да е по бузата.
- Мой ред е. - Чакала разопакова своята кутия с единствената си ръка. Разкъсва хартията ухилен. Отваря увитото в нея кожено сандъче и се умълчава задълго.
- Дароу, не биваше...
Прекъсват го пронизителните писъци на аларма, разнесли се от стените.
Една Сива - мелез се юрва в стаята с извадено оръжие. Придружават я още четирима.
- Домине, на долния етаж са нахлули. Трябва да ви придружим до по-безопасна стая.
- Кой? - пита дрезгаво Чакала. Двамата с Виктра вадим бръсначите си. Сивата се готви да отговори, когато алармата секва и на нейно място от високоговорителите се разнася засилващ се невесел смях. Той отеква в стаята в мига, в който осветлението угасва. Втурваме се към вратата. Върху стъклото на прозореца се залепва метално паяче. То се стопява. Зрението и слухът ми изчезват. Заменя ги тънко пронизително пищене, подобно на рояк насекоми. Залитам, зашеметен от флаш гранатата.
В стаята влетяват тъмни силуети. Премигвам и мярвам маски на зли демони. Синовете са дошли. Те застрелват Сивите и ни изритват на земята. Рагнар се втурва вътре от коридора и поема три шокови Юмрука в гърдите. Строполява се като повалено дърво. Един от маскираните натрапници се навежда над Чакала. Когато слухът ми се завръща, чувам, че му крещи да даде шифъра за главния компютър на съоръжението. Той набутва дулото на пържачката си в устата на Чакала и накрая Чакала се предава.
- Златен, няма що! - изхъхря променен глас.
Зная, че за Севро, скрит зад маската, няма по-голямо удоволствие от това да дръпне спусъка, и за миг ми се струва, че ще го стори. Но той ме изчаква, както и трябва. И по сигнал аз се надигам мудно, отърсвам се от въздействието на флаш гранатата и грабвам едно от оръжията на нахлулите. Стрелям по тях, те стрелят по мен. И те, и аз умишлено не сме точни. После те изчезват обратно през прозореца. Сивите лежат мъртви на земята. Виктра има повърхностна рана на главата и кърви, но тя се изправя. Чакала се мъчи да стане, от носа му капе кръв.
Безмълвно се опитваме да отворим вратите към стаята. Заключени са. Синовете вече са овладели главния компютър. Чакала подпира глава на вратата. После отстъпва назад и я забива в метала, и пак, и пак, и пак, докато по лицето му не шурва кръв. Налага се да го издърпам, преди да си е счупил главата. Той се смее мрачно, а после се разтръсква.
- Два пъти - ухилва се презрително. - Два пъти вече нахлуват при мен. - Животинска тръпка разтърсва тялото му. -Надвивах ги. Още един ден, може би два, и щяха да се откажат.
- Кой? - пита Виктра.
Той не отговаря. И аз задавам въпроса настоятелно.
- Кой, Адрий? Кои бяха тези, по дяволите?
- Терористи. Дошли са за пленените Синове - отговаря той нетърпеливо. - Едната беше Розовата кучка, която се пробва да ни убие на Луната, Дароу. В крайна сметка не е бил Плиний. Синовете са били. Другата беше една от десните ръце на Арес. Наричат я Хармъни. С тях имаше един Виолетов. Изготвя им армия от изваяни войници.
- Държиш тук пленени Синове на Арес? Кога щеше да ни го кажеш? - озъбва се Виктра, щом се изправя, след като е проверила пулса на един мъртъв Сив.
- Нямаше да ви го кажа. Не и преди да разбера кой е Арес.
- Какво още криеш от нас? - питам. - Нали сме партньори! - Изритвам една маса и тя се прекатурва. - Защо, о, кръвогадно проклятие, съм ти аз, ако не за да те пазя от подобни неща?
- Вината е моя - казва той. - Вината е моя. - Преглъща кръвта, напълнила устата му, и отива до редицата от счупени прозорци, като пътем ме стисва за рамото. Вятърът нахлува с вой. - Ти действително ме опази. И този път. Благодаря ти.
Мръщя се и се замислям - чудесна актьорска изява.
- Не може да са били Червени - разсъждавам покрусено. -Не може да са били Синовете. Синовете никога не биха постъпили така, не биха могли! Не и с мен. Не и с Рагнар. - Помагам на Опетнения да стане от пода. - Бяха твърде организирани. Имаха гравиБотуши.