- Подценяваш ги, приятелю - казва Чакала. - И те могат да натискат спусъци. И щяха да ги натиснат, опрели дула в главите ни, ако не ги бе спрял.
- Кърваво проклятие, как са успели да преодолеят охраната ти? - пита Виктра. - Имаше ли уреди за проследяване? За заглушаване на сигнала? Сигнатури на гравиБотушите?
- Не знам - отвръща Чакала.
Защото Синовете се бяха залепили за моя корпус, обвити с призрачни наметала, като дребни раковинки.
- Кой още е идвал и си е отивал? - питам.
Чакала се оглежда, както се надявах да стори. Вика хората си по комуникатор на бюрото. След малко отново поглежда към нас.
- Сун-хуа - прошепва той. - Нейните хора са мъртви, а тя изчезна яко дим! Оцеля и в последната атака. - После се разсмива. - Предала ме е! - А когато види парите, прехвърлени в сметките на Сун-хуа, ще открие всички нужни му доказателства да лепне вината на началничката на неговата охрана.
Само дето Сун-хуа е вярна като куче и мъртва-мъртвеничка лежи в трюма на совалката, която сега излита надалече от зимната цитадела на Чакала, с Фичнър, Севро и моите някога пленени приятели на борда.
Отивам при Чакала, а Виктра отново се опитва да отвори вратата. Заедно наблюдаваме как корабът изчезва отвъд планините. И аз произнасям с тих, заплашителен глас:
- Ще ги избием тези плъхове, заедно. Обещавам. До крак!
- След Суверена - казва той и ме потупва по гърба. - След Суверена.
46. БРАТСТВО
Прегръщам Танцьора с такава сила, че гърбът му чак изпуква. Той ме потупва, паникьосан. Извинявам се и се отдръпвам, чувствайки се грамаден като Телеман до него. Вън пред гаража, превърнат в импровизиран офис, в склада на Синовете на Арес кипи оживена дейност. Мен ме вкараха през страничния вход и ме оставиха да чакам Танцьора сред стари машини и ръждясали аерлони.
Танцьора се дръпва от мен и вдига очи - ръждиви на цвят и блеснали от сълзи. Стряскам се при мисълта, че някога съм го смятал за красавец. Той е на четирийсет и няколко - за Червен е старец. Косата му е прошарена със сиво. Лицето -набраздено с бръчки от годините и трудностите. Дясната му ръка все още виси немощно. Краката му все още се тътрят. А усмивката му е все така достатъчно широка и оголва неравни и несъвършени зъби.
- Момчето ми - казва той и ме стисва за рамото с лявата ръка. По-силна е от цялото му останало тяло. Лъха на тютюн. Ноктите му са жълти. - Моето прекрасно копеленце, кърваво проклятие да те стигне дано! Велико изглеждаш, проклетнико! - Той се смее и се смее, и клати глава. - Нямам думи! Извинявай, че не можех да се свържа с теб. Извинявай, че допуснах Хармъни да те използва така. Толкова много неща има, Дароу.
- Спри! - плясвам го по тила. - Ние сме братя. Няма нужда от извинения. Свързват ни кръвта и миналото. Но моля те, моля те, не позволявай това да се повтори! - Той кимва. - Как е семейството ми, знаеш ли?
- Живи са - отвръща той. - Още са в мините. Знам, знам. Но за тях това е най-безопасното място, докато бушува войната. Никой не иска да гръмне индустрията на Марс. Схващаш ли?
Той ми махва да седна.
- Не познавам много Златни, ама гадно лайненце си е тоя Севро. Когато му предадох бащините му инструкции в Периферията, си помислих, че ще ме разпори от плювалника до дирника! - Палва една горелка и ми намига. - Такъв като него не бях срещал!
- По-верен от него няма накъде - казвам аз. - Също като теб.
- Не! Казвам, че попържа по-яко от всеки Червен, кърваво проклятие!
- Севро да попържа? - усмихвам се аз. - Предполагам, че се свиква. Ама вярно, че сега казва „кървав“ през дума - през две.
- Думата си е хубава. Търкулва ти се от езика. Проучвал съм го. - Той издува гърди. - Съществува още от първите предци, да знаеш. Първите Златни, онези с нормалните очи и златните униформи, са подбирали подчинените си от Ирландските острови, след като радиацията от Лондон ги превърнала в пустиня. Златните вземали висококвалифицирани работници от мигрантите и ги вербували да станат първите Пионери. Жаргонът им оцелял, малко пообъркан. Историята е пленителна, нали?
- Хармъни си създаваше своя собствена история - казвам.
- Точно така. Аз съм мъртъв! - Той поклаща глава, пали нова горелка и мята старата на пода. Вдигам я и я пускам в кошчето за смет. - Около година след като ти напусна, тя тръгна по свой път. Открихме, че няколко Сенатори ще почиват на морето Горгън. И затова отидохме там да сложим подслушватели из вилата и да видим няма ли да подочуем някоя тайна. Не чухме. Само много... извратености. И решихме, че тая работа е дотам. Но не и за Хармъни. През последната нощ тя влезе вътре и изби Сенаторите и гостите им. А после ни напусна.