- Значи никога отряд от мелези не е нахлувал в щаба ви?
Той поклаща глава.
- Те дойдоха заради нея. Убиха Матео и още към четирийсет души. Но тя вече беше заминала за Луната. Арес ни спаси. Нахлу със силен отряд от Обсидианови и Сиви. Изпотрепа ония мелези и после се изниза, преди да са им дошли подкрепления. Късмет извадихме, че ги избихме. След това нямаше как да разберат, че той е Златен. Тогава за пръв път се видяхме очи в очи. Кърваво проклятие, тоя човек е страшен!
- Не бих избрал точно тази дума. - Макар и да е точна, предвид колко добре изигра и мен. - Не те ли притеснява, че той е Златен?
- Него не го притеснява, че сме Червени. Арес би умрял за каузата, Дароу. Мамка му, та той го започна! И знаеш ли защо?
Клатя глава.
- Тази история си е негова. - Танцьора опипва ухапванията от пъклена пепелянка по врата си. - Човек има право да разкаже собствената си история. Но неговата не е от щастливите. Тъжна е като твоята. И като моята. Лиши един човек от онова, което обича, и какво остава? Само омраза. Само гняв. Но той пръв разбра, че може да има и нещо повече. Намери мен. Намери и теб. Кърваво проклятие, та кои сме ние, че да се съмняваме в него?
Вратата внезапно се отваря. И двамата се обръщаме и вътре с куцукане влиза Мики. Изглежда полумъртъв, тънък като тръстика и по-блед отпреди. Без да каже и дума, той изкуцуква до мен и ме целува силно по устата с истинска и отчаяна обич. А после се разридава като дете. И двамата с Танцьора не знаем какво да правим и затова аз само го прегръщам и го оставям да се наплаче.
- Благодаря ти - прошепва ми той десетина пъти.
Какво са му сторили? Няма значение. Знам как са обучени Сивите да получават информация. Той ми съобщава, че нищо не им е казал. И все пак трябва да открия какво е научил Чакала. Какви изводи си е направил, след като са открили лабораторията на Мики.
Поглеждам над главата на Мики и виждам Фичнър да стои там с тъжна усмивка. След доста дълго време Мики се дръпва.
- Опитах се да те предупредя, като дойде на Луната при нас - говори той извинително. - Исках да ти кажа да бягаш. Но тя щеше да ме убие, ако бях обелил и дума повече. Боях се, че ще повярваш на нея, а не на мен.
- Щях да повярвам на теб, Мики.
- Нима? - Той подсмърча. - Знаех си, че ще дойдеш за мен. Казах, че обичното ми момченце е твърде мило, за да забрави за Мики, ала тя ме заплю. Каза, че съм бил поробител. -Той обронва глава, подсмърча и е толкова уязвим, изтощен и почти превъртял от онова, което сигурно са му сторили в килиите за мъчения на Чакала. - Тя беше права. Такъв съм. Зъл съм. Причинявам болка на момичетата и момчетата. Продавах ги, дори и когато ги обичах. Тя беше права, разбира се. Защо да дойдеш? Защо да си мръднеш и пръста за малкия зъл Мики?
- Защото си ми приятел. - Вдигам ръцете му към устните си и нежно ги целувам, докато той ме гледа с надежда. - Колкото и да си смахнат, колкото и зъл да беше. Знам, че искаш да си по-добър. Искаш да живееш за нещо повече. Всички го искаме. И няма такова място, където могат да отведат някой мой приятел и аз да го изоставя.
Приятно е да говориш истината.
- Благодаря - прошепва той. След това се надига, събрал достатъчно сили да се обърне и да излезе от офиса. Фичнър затваря вратата.
- Е, това беше прочувствено.
Кимвам. Предпочитам да бъда такъв човек. Не постоянно нащрек. Не да лъжа най-безсрамно. Досега сякаш дори нямах представа колко много обич храня към Мики. Не защото той ..помогна за създаването ми. А защото винаги ме е обичал толкова много. Макар и странна, обичта му бе истинска. И вярвам, че иска да бъде човекът, когото според него аз бих уважавал. Точно както аз искам да съм човекът, когото Ео и Мустанга биха уважавали. А тази любов е добрата любов.
- Трябва да поговорим, Фичнър - обръщам се към него. По-рано нямахме възможност. Севро дойде при мен с плана на Танцьора - да поискам среща, да прикрепя Синовете към моя кораб и да ги оставя да проникнат в сградата. Аз само предложих Сън-хуа да бъде изкупителната жертва и им обясних, че не бива да се наврежда на Виктра.
- Аз ще ви оставя да си поприказвате - обажда се Танцьора и бутва назад металното си кресло.
- Не, искам да останеш - казвам. - Имам твърде много тайни от твърде много хора. Не бих допуснал повече между трима ни.
- Научи се да броиш бе, тъпоумник- възкликва Севро, като изскача иззад един ръждясал двигателен блок. Входната врата от евтин метал се затръшва зад гърба му. Мирише на есен, дори и в обления с бензинови петна фабричен район на Егия. Той скача върху ръждясалото шаси на стар изтребител, сяда и провесва крака. - Ей, както никога да се съберем само пръчове. Айде да си разправяме сексистки вицове.