Изсмивам се и се обръщам към Фичнър.
- Значи ти си Арес.
- Човекът излиза от кома и се оказва, че е гений! - извиква Фичнър и плясва с ръце, но погледът му е ледено сериозен. -Повечето ме наричат Бронзи. Учениците ме наричат Проктор. Някои ме наричат Рицар на гнева. Суверенът ме нарича предател. Синът ми ме нарича тъпоглавец...
- Така го наричам - вметва Севро.
-... жена ми ме наричаше Фичнър. Но Златните са тези, които ме направиха Арес.
До този момент нямаше да зная какво значи това. Той е Златен. Как биха могли Златните да му сторят нещо? Но вече съм надникнал зад завесата.
- Защо не ми каза от самото начало кой си?
- И да оставя живота си да зависи от актьорските способности на един тийнейджър? - кикоти се той. - Надали. Ами ако те бяха разкрили и измъчвали... лоша работа! Аз имах алтернативни планове. Други, с които да работя. Но ти случайно се оказа мой фаворит. Ала не бива да сме пристрастни.
- Каква е била жена ти? - питам и вече подозирам отговора.
- Надълго или накратко? - пита той.
- Надълго.
- Служех като свръзка на една фирма за тераформиране на Тритон - започва дрезгаво той. - Нямах лъскава работа като тебе. Никакви бръсначи, никакви доспехи. Само управление на строителството. Договорът бе на лизинг, с един Сребърен. Управлявах един от последните двигатели на Лавлок на техния Северен полюс, когато избухване на един от проклетите гейзери на онази луна причини земетресение. Разпука ледената кора. Разпиля целия двигател в подземното море. Три хиляди души се удавиха. Мен ме извадиха от морето и през следващите месеци се съвземах в арктическата болница. Бях в крилото за висшеЦветни. На нас ни даваха добрата храна. Имахме по-хубави душове. По-нови легла. Но нисшеЦветните имаха прозорец, обърнат към северното сияние. А тя бе настанена на леглото до този прозорец.
Той поглежда Севро.
- Тя бе най-красивата жена, която някога бях срещал. Беше приятно да я гледа човек. Бе загубила крак при злополука. И нямаше да й сложат нов. Биха могли. Проста бионика. Не било рентабилно, казаха Медните. По-лайняна раса не е била сътворявана, кълна се...
Севро се прокашля.
- Не започвай пак.
Фичнър замеря Севро с някакъв боклук и продължава:
- Когато си тръгнах, я взех със себе си. Бях спестил достатъчно пари да напусна Тритон. Не можех да живея в Ядрото. Много скъпо беше. Затова избрах Марс. Живяхме една година съвсем близо до Нова Тива. Повече от всичко на света искахме дете. Но нашата ДНК не беше съвместима. Затова отидохме при Ваятел да видим не може ли да направи някоя магия. Получи се. Струваше ми почти всичко, което притежавах, но девет месеца по-късно тоя малък Гоблин биде изцвъкан.
Севро махва от мястото си, докато оглежда боклука да провери дали не става за ядене.
- Две години по-късно Съветът за качествен контрол спипа Ваятеля за някаква работа, свършена по един Обсидианов гладиатор, и той бързо-бързо издрънкал за нас, за да му намалят присъдата. Дошли у дома, докато съм бил навън със Севро. Открили жена ми, отвели я за разпит. Лекарите им видели, че фалопиевите й тръби са видоизменени, за да са съвместими с раждането на Златно дете. И тогава я ликвидирали. Точно така пише в документите - „ликвидирали“. Пуснали й газ, ахлис-9, пъхнали я в пещ и изпомпали праха й в морето. Дори не са записали името й, само номер. Не защото е била крадец или убиец, или е нарушила правата на когото и да било мъж или жена, а защото тя бе Червена, а аз - Златен. Не беше като с твоята жена, Дароу. Аз не гледах как моята умира. Не видях как Златните пристигат в моя свят и го разрушават. Вместо това усетих как студенината на системата поглъща единственото, за което живеех. Меден натиска копчета и попълва таблица. Кафяв завърта ръчката, за да пусне газ. Те убиха жена ми. Но това дори и през ум не им минава. В съзнанието им няма спомен за нея. Тя е статистика. Все едно никога не е съществувала. Някакъв призрак, когото аз съм обичал, но никой друг не го е виждал. Ето как постъпва Обществото - разпределя вината така, че да няма злодей и затова е безполезно дори да започнеш да го търсиш, да търсиш справедливост. Това е просто механизъм. Процеси. И той продължава да боботи неумолимо, докато израсне цяло едно поколение, което би се хвърлило върху зъбчатките.
- Как е името й?
- Името й? Има ли значение? - пита предпазливо той.
- Защото искам да я запомня.
- Брин - обажда се Севро отвисоко. - Името на майка ми е Брин. Била на двайсет и четири години, когато я убили.
- Брин - повтарям аз думата и виждам как Фичнър леко се олюлява. Задъхва се.
- Значи ти си наполовина Червен - казвам на Севро.