- Искаш благословията им - казва Танцьора, - Нейната благословия. - Той познава сърцето ми по-добре от Фичнър. Щом ще позволя на Август да ме осинови, то първо трябва да си ида у дома.
- Не можеш да им кажеш какъв си. Те няма да разберат. -Фичнър пристъпва напред, изведнъж изплашен, че мога да избухна. - Знаеш го.
- Колко по-лесно щеше да е всичко това, ако двамата с теб работехме заедно от самото начало? - питам аз. - Лъжите пораждат лъжи. Трябва да си имаме доверие. - Поглеждам Севро. - Ще я заведа в Ликос.
- Нея? - пита Танцьора.
- Мустанга - измърморва Севро.
- Не! - почти крясва Фичнър. - В никакъв случай! Не. Не си заслужава риска. Вече си се уредил. Тя е влюбена в теб! Не губи това предимство заради гузна съвест!
- Ами ако и аз я обичам?
- Мамка му! - изругава Фичнър. - Мамка му! Мамка му! Мамка му! Ти сериозно ли? Мислех, че това влиза в кръвогадната ти игра! Мамка му. Момче, ще съсипеш всичко. Идиот кръвогаден! Мамка му!
- Това е всичко - казвам. - Тя ме обича. Няма повече да я използвам. Няма да постигам цели чрез нея. Ако не мога да й се доверя, значи Златните не могат да се променят и Тит и Хармъни са били прави. По дяволите, Обществото е право. Ние с теб знаем, че важното не е нашият Цвят, важни са сърцата ни. Хайде сега да подложим това на изпитание.
- Ами ако грешиш? Ако тя те отхвърли заради тях?
Нямам отговор.
Севро скача от мястото, където е седнал.
- Тогава ще й пусна куршум в главата.
47.
СВОБОДЕН
Тенджерата си е едно лайно - триста метра дълбоко гнездо от метал и бетон, влажно и вонящо на пиячка и на почистващ препарат. Някога ми се струваше, че тя се издига над Мегдана на Ликос като някакъв величествен замък. Но докато корабът ми се спуска, тя е само един помръкнал метален мехур сред южната марсианска тайга, далече, далече от големите градове, където мъжете се строяват за великата битка срещу Октавия ау Лун.
Сивите вътре не стават да им плащат за друго, освен да усмиряват Червени. Като си помисля, че някога смятах Сивите, като Дан Грозния, за яки бойци! Гледам колко слаби и незначителни са били в действителност демоните от моята младост и това ме потиска. Сякаш идвам от някакво кухо, измислено минало.
Те не знаеха, че моят кораб пристига. Не знаят защо съм тук, нито пък съм длъжен да им казвам. Само се пръскат като конски мухи, докато слизам с наперена крачка по рампата на почернялата от двигателите площадка за кацане, а пред мен навън изтичват Обсидианови телохранители. Рагнар се извисява зад мен, докато крача през коридорите с метални решетки. Всеки от тези Сиви знае как се стига дотам, където трябва да отида, но аз търся познато лице.
- Дан? - питам един от кафявите чистачи. - Къде е той?
Втурвам се в едно от общите им помещения, където десетина Сиви играят карти и пушат пури. Една жена ме забелязва и отмества очи от холото, където няколко говорещи глави -един Сребърен, един Виолетов и двама Зелени - обсъждат политическите последици от завладяването на Марс, докато се излъчва монтаж от моите подвизи. Пурата изпада от устата й. Застаналият до нея мъж плясва пурата, когато тя пада върху крачола на панталона му и подпалва плата.
- Карли, тъпа ножница за плът такава! - Той отскача назад от масата. -Да му се не види! Адът е твой...
Дан Грозния се завърта и ме вижда за пръв път от четири години. Усещам как космите по кожата му настръхват, а пружината на дисциплината, скрита в ленивото му тяло, се напряга и заема стойка мирно. По очите му не личи да ме е познал, в тях няма страх, само подчинение.
Това не предизвиква катарзис у мен. По устните на Дан би трябвало да играе нагла усмивка, изражението му трябва да напомня това на гадна хиена. Но няма такова нещо. Той е дресиран. Послушен. Лицето му е изорано в детството от акне. Мазната коса, за която двамата с Лоран му се подигравахме зад гърба, сега я няма, заменена от плешивина като кратер, обрамчена от повехнали сиви стръкове. Страшен е колкото мокро куче. И като си помисля, че това е мъжът, когото оставих да убие Ео.
Как съм могъл да не го спра? Някога толкова слаб ли съм бил?
- Градината под купола - казвам на Дан и гласът ми изпълва металното общо помещение. - Заведи ме там.
Вече съм се завъртял на пета. Рагнар се потупва по бедрото:
- Ела, куче.
Минаха години, откакто за последно съм стоял там. Звездите блещукат сред сивотата горе, докато нощта нахлупва качулката си. Градината е по-малка, отколкото си спомням. По-малко изпълнена с цветове и звуци. Предполагам, че това и трябва да се очаква, след като съм бил къде ли не и съм видял какво ли не. Има повече боклуци. Повече признаци, че Сивите използват това място да се чукат и да се наливат. Подритвам с обувка кутия от бира. Обвивка от шоколадче бележи мястото, където с Ео за последен път легнахме заедно.