Спомням си го като легло от мека трева. Но сега там растат бурени. Може и тогава да е имало бурени и просто да не съм ги забелязал. Цветята са повехнали, нищо и никакви. Докосвам с пръст едно и усещам как тъгата ме обзема, докато се вглеждам през купола-покрив и виждам как по небето се стрелкат звезди. Изсумтявам. Някога може и да са били звезди. За такива ги мислех като по-млад. Но сега знам, че са бойните кораби, подготвящи се за нападение над Луната. Не зная какво съм очаквал. Тук не е останало никакво вълшебство.
Трябваше да оставя това място съвършено в спомените си. Питам се дали Ео там е в по-голяма безопасност, незастрашена от очите ми. Ако я видех сега, ако се върнех, щях ли да съм толкова влюбен? Щеше ли тя да ми се струва тъй съвършена?
Вървя през градината. Тя действително е съвсем малко по-голяма от покоите ми на „Пакс“. Аз съм по-як от дърветата, под които минавам. Покрай основите им, там, където корените се впиват в земята, сред тревата има голи петна.
Откривам мястото, за което дойдох. Хемантовите цветове са живи върху гроба на Ео. Десетки. Щеше да ми се стори чудо, ако не си спомнях цветната пъпка, която оставих в гроба при нея. Тя вече не е тук, зная. Сивите сигурно са я изкопали и провесили на Мегдана да гние, след като ме обесиха.
В това има мрачна ирония, която едва сега осъзнавам. Аз дойдох да получа нейната благословия, но нея я няма тук. Тя е избягала от тази клетка и е отишла в Долината.
И затуй аз седя със скръстени нозе и чакам слънцето да залезе там, където го чаках да изгрее. И когато то се спуска, помръкващата дневна светлина изпълва градината под купола с кървав оттенък. А после слънцето се предава на хоризонта и нощта завива Марс с изпъстрения си със звезди саван.
Смея се на себе си.
Рагнар пристъпва от мястото си до вратата.
- Добре съм - казвам, без да се обръщам към него. - Тя щеше да ми се смее, задето съм се върнал тук.
- Смехът е дар.
- Понякога.
Изправям се, отупвам панталоните си от праха и оглеждам мястото за последно.
Градината не е тъй съвършена, както в спомените ми. Нито пък тя бе съвършена. Тя бе нетърпелива. Можеше да се озлоби за дреболии. Ала тя бе момиче. Нямаше и седемнайсет. И даде всичко, което можеше, направи всичко по силите си с онова, което притежаваше. Затова аз винаги ще я обичам и затова не зная дали тя ще ми даде, или не благословията си за онова, което възнамерявам да сторя. Сърцето ми не може да остане тук, в тази клетка, от която тя самата е избягала. То трябва да продължи нататък.
48.
МАГИСТРАТЪТ
Минният магистрат Тимоний ку Подгин ме чака, а край него е строена котерия от Сиви стражи на мината, издокарани сега с най-хубавите си и лъскави униформи. Един от тях държи поднос със сирене, фурми и най-добрия, навярно единствен хайвер на Подгин. Дан Грозния си е отишъл.
- Господарят Андромед, не е ли тъй? - гука Подгин с онази надменна интонация, така любима на Медните парвенюта. Надебелял е. Косата му е оредяла. И се поти като разгонен шопар, когато разтваря обкичените си с пръстени пръсти, за да ме почете с ексцентричен поклон, популярен в политическите драми по холото. - Аз извършвах проверка на съоръженията за рудна компресия... - най-вероятно някой бардак в близкия Йорктон на края на тайгата - когато ме застигна вестта за вашата визита. Втурнах се назад възможно най-бързо, но при все това ви моля за прошка. Чудя се обаче, мога ли да си позволя дързостта да запитам за целта на вашето посещение? - За да продаде информацията на хора като Плиний. Медните рядко имат предвид всичко, което казват. -Проверки не се очакват чак до...
- Във възпитаното общество се смята за грубост да не се представиш, Медни. - Говоря като Безподобен, не като Феичките, на които той така ревностно подражава.
- Моите извинения! - пелтечи той тревожно и ми прави такъв дълбок поклон, че бих се изплашил да не докосне с нос пода, ако не беше възглавничката на издутото му шкембе. -Аз съм Минен Магистрат Тимоний ку Подгин, ваш покорен слуга. И мога да кажа, ако не е твърде голяма дързост... - Още не се е изправил. - ... че външността ви е тъй великолепна, тя надминава и най-смелите ми очаквания! Да не споменавам, че не очаквах да сте плещест и висок. АрхиГубернаторът, естествено, взема на служба само най-добрите сред най-добрите, но холото ни най-малко не ви представя по справедлив начин!
- Можеш да спреш да се кланяш.