- Твоят пост не е застрашен - казвам.
Той потръпва от облекчение. Изведнъж главата му щръква пак.
- Вие не бихте... - Той се навежда напред. - Вие обмисляте да наложите карантина! Нали?
- Защо да не наложа карантина върху тази мина? - Продължавам надолу по коридора, докато пристигаме на площадката за кацане, където чака моят кораб. Там се спирам. - Както каза, населението й не е откликнало благоприятно на стратегиите, одобрени от Министерството на енергията и Съвета за качествен контрол. Защо да не напомпаме въздуха с газ ахлис-9 и да не заменим неуправляемите Червени с кланове от сервилните мини по-близо до екватора?
- Не! - И той всъщност ме сграбчва! Рагнар дори не си прави труда да заплашва дебелака.
- Подбирай внимателно думите си! - казвам.
- Господарю мой, недейте! - В алчните му, паникьосани очи проблясват сълзи. - Печалбите от моята мина може и да са намалели, но тя все още е жизнеспособна, все още функционира! Образец за това как се оцелява!
- Ти си нейният спасител! - казвам му подигравателно.
- Червените там са добри миньори. Най-добрите в света! Затова са необуздани! Но сега са се успокоили. Увеличих алкохолните им дажби, увеличих и циркулацията на феромони във въздушните устройства. Плодят се като зайци. Освен това наредих на моите внедрени Гама агенти да поразчовъркат машините и картите им. Те си мислят, че мините се изчерпват. Ще стъпват на пръсти от страх, че няма да си изпълнят квотата! След това ще поправим машините и те ще се изпълнят с нова целеустременост. Дори им казвам, че тераформирането е завършено и миграцията ще започне след десет години, както и че Земята е започнала да изпраща имигранти. Има още толкова много възможности, преди да прибегнем до карантината!
Гледам мъжа как спира да ломоти и клюмва, безжизнен като увиснала на закачалка мокра риза. Дали всичко това е само заради неговата суета, или наистина го е грижа за Червените? Това бе проверка - да видя. Сега не мога да кажа. Може и действително да изпитва някаква странна загриженост. Още едно чудовище от миналото, което камшикът на Обществото превърна в човек.
- Твоята мина засега не е застрашена. Поддържай работната си сила. Увеличи дажбите, като започнеш от довечера. Искам доволни работници и преливащи контейнери. В моя кораб ще намериш провизии. Храна и пийване. Устрой едно угощение на Червените.
- Господарю мой... Угощение? Защо?
- Защото аз така казвам!
Сам съм в стаята за наблюдение и гледам през стъклото под краката ми как празненството набира сила. Хиляди Червени ядат и пият, докато младите танцуват около бесилото на мелодията на „Балада за стареца Хикъри“. Масите са отрупани с храни, каквито тези Червени не са и вкусвали, и с питиета, с каквито никога не са опитвали. И макар да се смеят, макар да танцуват, самият аз не усещам никаква радост. Те живеят в ужас, ала този ужас им е познат. От него могат да намерят убежище. Ще им остане ли някакво убежище, когато Синовете на Арес разкрият голямата лъжа? Това ще подкопае начина им на живот. Те ще се изгубят сред огромните светове. И ще бъдат омърсени от тях. Също като мен.
Разпознавам почти всички. Момчета, с които съм играл вече пораснали. Момичета, които някога съм целувал, вече с деца. Племеннички. Племенници. Дори брат ми Кийран. Избърсвам сълзите от очите си.
Едно момче повлича в танц момиче, след като я целува по бузата. Никога вече няма да съм като това момче. Невинността ми е загубена. И Червените никога вече няма да ме приемат като свой, каквото и бъдеще да им донеса. Аз не съм героят победител. Аз съм необходимо зло. За мен няма място тук, но не мога да си тръгна. Има неща, които трябва да се кажат. Тайни, които трябва да се разкрият.
- Още ли се опитваш да създадеш култ? - пита тя от вратата. Обръщам се и виждам Мустанга, облегната на металната рамка, с коса, вързана на опашка и униформа на Политико с висока яка, разкопчана небрежно на врата.
- Сигурно след това трябва да поръчам статуи, а? - питам.
- Рагнар плаши Сивите от пущинаците.
- Много добре.
- Толкова си гаден към Сивите - смее се тя. - Нещо в тях не ти харесва ли? - Тя идва и прокарва пръсти през косата ми, докато се настанява на облегалката на креслото.
- Много са послушни.
- А, ето защо аз ти харесвам! - Тя леко забива нокти в скалпа ми, за да ме подразни. - Статуите не са добра идея. Много са лесни за обезобразяване. Вандалите може да ти изрисуват мустак или да ти турят гърди, когато им скимне. Това с гърдите е рисковано начинание.
- И по-зле може.
- Е, няма нищо по-гадно от мустаците. Даксо се мъчи да си пусне. Струва ми се, че по идея са иронични? Не съм сигурна. - Мустанга се смее и се настанява на металния стол до мен. - Сестрите му ще я оправят тази работа.