Тя се оглежда из мината и из Консервата.
- Мястото е ужасно. Написах няколко закона, които Реформаторите смятат да прокарат след всичко това. Те ще изкормят Министерството на енергията, ще реструктурират Съвета за качествен контрол - тя се оглежда из Тенджерата -и ще променят начина на ръководство на тая касапница. Виждаш ли складовете тук? Храната стига за седем години, обаче те продължават да си раздуват заявките на макс. Попрегледах файловете им. Минният магистрат обира каймака. Вероятно препродават запасите на черния пазар. Лъжливият Меден си мислеше, че няма да забележим. Вероятно защото някой Златен или Сребърен му е казал, че ще бутнат на когото трябва, та никой никога да не го разкрие. Докато населението му е недохранено. Корупция навсякъде.
Тя бърчи носле и изтръсква една люспа от боя от стола си.
- Защо сме тук? - пита. - Нещо се е случило с брат ми ли?
- Това е мината, в която момичето изпя Забранената песен - отговарям аз след малко. Очите й се ококорват, докато тя оглежда навалицата долу.
- Тези клети хора.
Тя ме гледа и очаква това, което имам да кажа. Но не са ми останали думи. Мога само да й покажа. Хващам я за ръка и казвам:
- Ела с мен.
49. ЗАЩО ПЕЕМ НИЕ
Никога не ме е обземал подобен страх.
Нощем Ликос е тъмен. Всички лампи са угасени, та вечният ден да не подлуди Червените. Някъде нощните смени тъкат коприна и копаят земята. Но тук, в този широк тунел, не помръдва нищо и не се чува никакъв звук освен мърморенето на холоекраните, по които върви старо холо за тераформиране, и бръмченето на далечни машини. Тук е хладно, но аз се потя.
Мустанга мълчи до мен. Не е проговорила, откакто слязохме с гравиБотушите си на Мегдана с призрачни наметала, които ни правят почти невидими за изостаналите пияници, изпоналягали по масите и заспали дълбоко на стъпалата към бесилото. Усещам напрегнатото й мълчание и се питам за какво ли мисли.
Сърцето ми тупа като лудо в гърдите, толкова шумно, че Мустанга сигурно го чува, когато влизаме в Община Ламбда, където съм израснал и възмъжал. Мястото се е смалило. Таванът е по-нисък. Въжените мостове и системите със скрипци са като детски играчки. Холото, което някога светеше с лицето на Октавия ау Лун, е древна реликва, липсват пиксели.
Мустанга се вглежда наоколо с деактивирано наметало. Очите й танцуват от мост на мост към някоя къща, сякаш е видяла нещо чудно. Не ми бе хрумвало, че за една Златна такова неугледно място би представлявало интерес.
Изкачвам се по каменните стъпала до моста, водещ към стария ми дом, също както когато бях момче. Само че сега крайниците ми са твърде едри. Забравих, че съм с гравиБотуши. И Мустанга не задейства своите. Тя върви подире ми и си изтупва ръцете от прахта, когато стига до площадката, където в стената е врязана тънката метална врата към бившия ми семеен дом.
- Дароу - казва тя тихо. - Откъде знаеш къде отиваш?
Ръцете ми треперят.
- Ти ми каза да те пусна при себе си. - Поглеждам надолу към нея.
-Да, но...
- Колко далеч искаш да стигнеш?
Зная, че тя усеща какво предстои. Питам се откога ли го усеща. Моята странност. Чудатите маниери. Отчуждената душа.
Тя поглежда ръцете си, изцапани в червено от прахта по каменните стъпала.
- Докрай.
Подавам й един холоКуб.
- Ако си сериозна, натисни копчето за включване и влез, след като го изгледаш. Ако си тръгнеш, ще разбера.
- Дароу...
Целувам я за последно, силно. Тя се вкопчва в косата ми, усеща, че щом се разделим, нещо ще се промени. Отдръпвам се. Дланта ми обгръща брадичката й. Затворените й клепачи затрептяват и започват да се отварят, когато отстъпвам от нея и се обръщам към вратата.
Бутвам я и тя се отваря.
Трябва да се сниша, за да вляза. Домът е тесен. Тих. Първият етаж е досущ какъвто си го спомням. Металната масичка не се е променила. Нито пък пластмасовите столове, малката мивка, глинените чинии, които се сушат, или безценният чайник на майка ми, сложен да се топли върху печката. Подът е застлан с нова черга. Тъкала я е новачка. Там, където татко слагаше ботушите си, в подножието на стълбището, и където аз слагах моите, има други ботуши. Чакайте. Тези са моите. Но по-износени и дрипави, отколкото по мое време. Наистина ли са ми били толкова малки краката?
Тишина охранява къщата. Всички спят освен нея.
Щом водата кипва, чайникът започва да свисти. Скоро започва да шушне задъхано. По каменните стълби се потътрят крака. Едва не изтичвам навън от стаята. Но ужасът ме вкопава на място, докато тя идва насам. Все по-близо, докато влиза в стаята при мен, поспира на последното стъпало с увиснал в забрава във въздуха крак. Очите й намират моите и не се откъсват повече от тях. Изобщо не поглеждат към Златното ми тяло. Тя не казва нищо и ме обзема паника. Вдишване. Три. Десет. Тя не ме познава. Аз съм убиец, вмъкнал се в къщата й. Не биваше да идвам тук. Тя не ме разпознава. Аз съм заблудил се Златен, надникнал вътре от любопитство. Мога да си тръгна. Да избягам още сега. Майка ми никога не бива да научи в какво се е превърнал синът й.