А после тя довършва крачката си и идва към мен. Плавно. Минали са четири години. Тя изглежда остаряла с двайсет. Изтънели устни, отпусната и набраздена с паяжина от бръчки кожа, коса, прошарена със сиви сажди, длани, корави като дъб и възлести като джинджифилови корени. Когато десницата й посяга към лицето ми, се налага да коленича. Очите й още не са се откъснали от моите. Нито от тях са бликнали сълзи. Чайникът пищи върху печката. Тя вдига и другата си длан към лицето ми, но не може да се разтвори и да го докосне както дясната. Остава стисната и усукана, като сърцето ми.
- Това си ти - казва тихо тя, сякаш аз ще изчезна като нощно видение, ако произнесе думата твърде силно. - Ти си. -Гласът и е друг, речта й - завалена.
- Познаваш ли ме? - успявам да промълвя отчаяно.
- Как бих могла да не те позная? - Усмивката й е изкривена, клепачът й - увиснал. Животът е бил по-жесток към нея, отколкото към мен. Преживяла е инсулт. Боли ме, като гледам как тялото й я предава. Като зная, че не съм бил тук да й помогна. Като зная, че сърцето й е било сломено. - Бих те познала... навсякъде. - Тя ме целува по челото. - Момчето ми! Ти си моят Дароу.
Сълзите проправят топли пътечки надолу по страните ми. Избърсвам ги.
- Майко...
Все тъй на колене, аз я обгръщам с ръце и оставям сълзите да потекат безмълвно. Дълго, дълго нищо не казваме. Тя лъха на грес, на ръжда и на изгубил свежестта си дъх на хемант. Устните й целуват косата ми както едно време. Дланите й дращят по гърба ми, сякаш тя си го спомня също тъй широк като сега, и също тъй силен.
- Трябва да махна чайника от печката - казва тя. - Преди някой да се е събудил и да те е видял такъв...
- Разбира се.
- Ще трябва да ме пуснеш.
- Извинявай. - Пускам я и се смея на себе си.
- Как... ? - пита ме тя, стои и гледа Сиглите на ръцете ми и клати глава. - Как е възможно това? Ти... произношението ти. Всичко.
- Изваяха ме. Чичо Нарол ме спаси. Мога да обясня.
Тя клати глава и трепери тъй леко, та сигурно си мисли, че не забелязвам. Чайникът изсвирва по-силно.
- Сядай. - Обръща се гърбом и маха чайника от печката Вади още една чаша. Сваля я от високата лавица. Спомням с я, че беше на баща ми. По оформената глина е полепнал прах Тя се бави и не казва нищо, докато я притиска до себе си и с унася в миг, предназначен не за мен, докато си спомня утрнните, когато двамата са се подготвяли заедно за деня. Въздиша продължително, изсипва чая на листенца в чашата и налива отгоре гореща вода. - Друго искаш ли? Имаме от онези бисквити, дето ги обичаше.
- Не, благодаря.
- И взех порцията си от тазвечершното угощение. Фина храна за Златни. Ти ли го уреди?
- Аз не съм Златен.
- Има и боб. Пресен, от градината на Леора. Помниш ли я?
Хвърлям един поглед на дейтапада си. Мустанга я няма, тръгнала е обратно към кораба, след като е изгледала холоКуба. Точно от това се боях. Прочитам съобщение от Севро: „Да я спра ли?“ - пита ме той. Две възможности за избор. Да оставя Севро и Рагнар да я хванат и задържат, докато мога да поговоря с нея. Или да й се доверя сама да взема решение. Но ако й се доверя, тя може да замине, да каже на баща си какъв съм и всичко да свърши. Ала може просто да й е нужно време. Толкова много й стоварих да осмисли наведнъж. Ако Рагнар и Севро я заловят преждевременно, това може да я настрои срещу мен. Или те може да действат самоволно и да я убият.
Ругая безмълвно и набирам бърз отговор.
- Всички помня - казвам на майка си и вдигам отново очи. - Аз все още съм си аз.
При тези думи тя се спира, все тъй с лице към печката. Когато се обръща, на обезобразеното й от инсулта лице се е появила крива усмивка. Ръката й прави непохватни опити да държи чашата, но тя бързо се съвзема.
- Нещо против столовете ли имаш? - пита остро тя, забелязала, че непохватността на ръката й не ми е убягнала.
- Точно наопаки, боя се... - Вдигам стола. По-удобен е за Златно дете, отколкото за Безподобен белязан, над два метра на ръст и на тегло колкото трима Червени накуп. Тя се изсмива с онзи свой мрачен смях, същият, който като малък винаги ме караше да мисля, че е извършила нещо кой знае колко злокобно. После подгъва изящно крак и сяда на земята. След нея сядам и аз - тук се чувствам върлинест и непохватен. Тя слага помежду ни димящите чаши.