- Не изглеждаш ужасно изненадана да ме видиш – казвам аз.
- Сега говориш смешно. - Тя се умълчава толкова дълго, че се чудя дали ще продължи. — Нарол ми каза, че си жив. Обаче пропусна да ми каже, че си отишъл да се топнеш в Златото. - Тя отпива от чая. - Бас държа, че имаш въпроси.
Смея се.
- Мислех, че ти ще имаш повече.
- Щях да имам. Обаче познавам сина си. - Тя оглежда Сиглите ми. - Аз съм по-търпелива. Давай, питай.
- Нарол... Той дали е... ?
- Мъртъв? Да. Мъртъв е.
Дъхът ми секва.
- От колко време?
- Преди две години - засмива се тя. - Паднаха в една минна шахта заедно с Лоран. Така и не откриха труповете.
- Защо се смееш, по дяволите?
- Братът на баща ти винаги е бил черната овца в стадото. - Тя отпива от чая. На мен още ми е горещ. - Сигурно това предполага, че ще е мъчен за убиване като хлебарките. Затова ще повярвам, че е умрял, чак като го видя в Долината. Хитрецът му с хитрец. - Тя говори бавно като повечето Червени. Фъфленето, причинено от инсулта, е съвсем леко, но неизменно се долавя. - Мисля, че се е махнал оттук и е взел със себе си и Лоран. - Казва го така, че ми става ясно - тя разбира, че отвъд мините има нещо повече. Може би не знае цялата истина, но има представа за част от нея. Навярно чичо ми и братовчед ми не са мъртви. Възможно е да са напуснали мястото, за да отидат при Синовете.
- Какво става с Кийран? Лиана? Дио?
- Сестра ти се омъжи повторно. Живее със съпруга си в Община Гама, в дома на семейството му.
- Гама! - Изсмивам се презрително. - Ти си й позволила... - и млъквам, щом виждам как устата на майка ми отново се изкривява. Може и да съм пременен като Златен, обаче щом става дума за дъщеря й, най-добре да млъкна, да ме вземат дяволите.
- Има две момичета, които приличат повече на теб, отколкото на нея или на всеки Гама, когото съм виждала. А пък Кийран е добре. - Тя се усмихва на себе си. - Направо би се гордял с него. Вече не е сополивото дете, дето сигурно си го спомняш как нищо не може да свърши като хората и говори насън. Мъжът в къщата. Говорител на бригадата, след като Нарол потъна долу. Обаче Кора, жена му, умря при раждане. Преди няколко месеца той си взе друга.
Горкият ми брат.
-А с Дио какво става? С родителите на Ео?
- Баща й умря. Самоуби се наскоро, след като и ти пробва същото.
Обронвам глава.
- Толкова много смърт!
Тя ме докосва по коляното.
- Тъй върви то.
- Но това не го прави справедливо.
- Тежко беше, след като ти и Ео ни напуснахте. Но Дио е добре. Тя всъщност е горе.
- Горе? Ти какво... За Кийран ли се е омъжила?
- Да. И е бременна. Надявам се да е момиче, ама с тоя мой късмет ще излезе момче, което ще иска цял живот да бяга от пъклени пепелянки и изгаряния от пара. Ако има избор де.
- За какво намекваш?
- Положението е трудно. Промени се. Мината не произвежда както трябва. Някои мъже шушукат, че това кътче от света е напълно изчерпано. И това ги кара да се страхуват -какво ще стане с миньорите, като не остане какво да се копае? Надяват се да наваксат с тераформирането преди хелиевите ни залежи да са се изчерпали.
- Нищо няма да ви се случи. Обещавам, че ще пазя тази мина. На всяка цена.
- Как?
- Просто ще я пазя.
- Мой ред е. - Тя ме оглежда над чашата си с чай. - Къде беше, дете?
- Аз... не зная откъде да започна.
- Със смъртта на Ео, струва ми се.
Трепвам. Майка ми никога не се е церемонила. Караше Кийран да плаче през цялото му детство. Но тази безцеремонност превръща пришките в мазоли. Затова й дължа подобаващ отговор. Разказвам й всичко, като започвам от миговете след смъртта на Ео и завършвам с обещанието ми, дадено на АрхиГубернатора.
Когато приключвам, чаят ни отдавна е свършил.
- Бива си я тази история - казва тя.
- История ли? Самата истина е.
- Те няма да ти повярват. Останалите.
- Но ти ми вярваш?
- Аз съм ти майка. - Тя хваща ръката ми и прокарва изкривените си пръсти по Сиглите, които тръгват от опакото на дланите ми над китките, и се усмихва самодоволно, когато стига до металните крила, вградени от външната страна на ръцете ми. - Никога не съм харесвала Ео - казва тихо тя.
Извръщам се да я погледна.
- Не беше за теб. Тя умееше да манипулира. Премълчаваше някои неща пред теб...
- Знам за детето - казвам. - Знам какво е казала Ео на Дио.
Майка ми се приближава още повече до мен, ръцете й стисват моите и тя вдига юмруците ми към устните си. Никога не е умеела да утешава. И сега го прави непохватно. Но нямам нищо против. Татко я обичаше заради същото, заради което я обичам и аз. Всичко, което прави, тя го прави без задна мисъл. В нея няма фалш. Няма измама. И когато ми казва, че ме обича, зная, че е искрена от дъното на душата си.