- Ео не беше жестоко момиче и ти го знаеш - казва тя и се дръпва назад, за да може да ме гледа в очите. - Тя те обичаше с цялото си сърце. И аз я обичах заради това. Но винаги съм се бояла, че ще те накара да водиш нейните битки. И винаги съм се бояла от това колко обича тя да се бие.
Не такава си спомням аз Ео. Но не виня майка си за думите й. Не мога. Всички очи виждат по свой начин.
- Но в края на краищата, майко, Ео излезе права за това. За Златните.
- Аз съм ти майка. Не ме интересува какво е правилно. За теб съм загрижена, рожбо.
- Някой трябва да поправи всичко това - казвам. - Някой трябва да разкъса веригите.
- И този някой си ти?
Защо се съмнява в мен?
- Да. Аз съм. Не постъпвам лекомислено. Аз мога да изведа всички нас оттук. Да ни освободя от робството.
- Къде? На повърхността? - Говори за това като запозната, все едно знае истината за Марс не от минути, а от години. Може би е така. - И какво ще правим там? Ние познаваме само мините и нищо друго. Знаем само да копаем, да отглеждаме коприна. Ако това, което говориш, е вярно и на Марс живеят стотици милиони Червени, как ще има достатъчно домове за нас горе? Как ще има достатъчно работа? Повечето хич няма и да напуснат мините, дори и да знаят. Ще видиш. Ще си останат миньори. И децата им също ще са миньори. И децата на децата им, само дето аристокрацията няма да я има. Мислиш ли за тези неща?
- Мисля, разбира се.
- А отговор имаш ли?
-Не.
- Мъже! - Тя разтърква дясното си слепоочие. - Баща ти беше такъв, впускаше се, без да съобразява. - Изражението й ми подсказва какво си мисли тя за това. - Пъклолазите мислят, че те обезпечават клановете. Не. Жените ги обезпечават. -Тя посочва наоколо. - Всичко, което виждаш, е направено от жена. Но ти знаеш как да оформиш света, нали? Знаеш какъв трябва да е той!
- Не, не знам - отговарям. - Не съм аз този с отговорите. -Това е Мустанга. И Ео беше такава. И майка ми е такава. -Нито един мъж или жена не може да даде всички отговори. Хиляда, един милион ярки умове ще са нужни, за да се отговори на въпроса, който ти ми зададе. Точно там е смисълът. Това, което умея, в което ме бива, е да свалям от власт мъжете и жените, оковали тези умове. Затова съм тук. Затова съществувам.
- Променил си се - казва тя.
- Знам. - Вземам пръст от пода и я стривам между дланите си. Пръстта изглежда странно по тези длани. - Мислиш ли... Възможно ли е да обичаш двама души?
Преди тя да успее да отговори, по стълбите надолу се чуват тихи стъпки.
Майка ми се обръща да погледне.
- Бабо? - извиква едно сънено гласче. - Бабо, Дънлоу не си е в леглото!
Едно детенце стои на стълбите и нощницата му мете пода. Щерка на Кийран. На три-четири години. Родена точно след като заминах. Има сърцевидно личице. Червеникавата й коса е гъста, с ръждив оттенък - като на жена ми. Майка ми се оглежда към мен, разтревожена как да обясни присъствието ми. Но аз задействах призрачното си наметало още щом чух шума.
- А, сигурно се е измъкнал навън да прави пакости - казва майка ми.
Стисвам ръката й, преди да се изнижа от стаята обратно към вратата. Времето ми тук привършва, ала аз не бързам да изляза. Момиченцето слиза предпазливо по стълбите, стъпало след стъпало, и търка очите си да се разсъни.
- С кого говореше?
- Молех се, рожбо.
- За какво се молеше?
- За душата на един човек, който много те обича. - Майка ми докосва с пръст носа си.
- Тате?
- Не. Чичо ти.
- Чичо Дароу? Ама той е умрял.
Майка ми взема на ръце момиченцето.
- Мъртвите винаги могат да ни чуят, Ео. Защо иначе си мислиш, че пеем? Ние искаме да знаят, че макар и тях вече да ги няма, все още има радост за нас. - Тя залюлява племенницата ми и докато прави първата крачка към стълбите, се обръща да ме погледне. - Това е всичко, което те биха искали за нас.
50.
ДЪЛБИНИТЕ
Мустанга си е тръгнала. Надявах се да влезе. Но подозирам, че съм искал твърде много. То е ясно! Идиот! Спомням си как си мислех, че това ще ми придаде повече човечност в нейните очи. Мислех си, че срещата с майка ми ще я разплаче и ще я накара да осъзнае, че всички сме едни и същи.
Вината бързо ме залива. Дадох на Мустанга холото с моето извайване и очаквах... Какво съм очаквал? Тя да влезе? Тя, дъщерята на АрхиГубернатора на Марс, да седне на моя под с майка ми и мен? Страхливец съм, че дойдох тук! Страхливец съм, че оставих холото да говори вместо мен! Не исках да я гледам, докато научава кой съм в действителност. Не исках да виждам предателството в очите й. Четири години измама. Четири години лъжи пред момичето, което никога не е било способно да се довери на никого. Четири години - и аз казвам истината, когато дори не съм в стаята, кърваво проклятие! Аз съм страхливец!