Няма я.
Поглеждам в дейтапада си. Радиационният тракер, който Севро настоя да й сложим, преди тя да дойде да ме види в наблюдателницата на Тенджерата, показва, че тя е на триста километра оттук и се придвижва бързо. Корабът на Севро я преследва и чака заповедите ми.
И Рагнар, и Севро ме търсят. Не им отговарям. Те ще искат да им дам заповед да я застрелят. Няма. Не мога. Никой от тях не ме разбира.
Без Мустанга какъв е смисълът на всичко това?
Излизам от общината, слизам все по-надолу и по-надолу в старата мина, опитвам се да забравя настоящето, като открия миналото. Там стоя сам и се вслушвам в зова на минните недра. Вятърът с вой си пробива път през земята, печална е песента му. Очите ми са затворени за тъмата, петите ми - забити в рохкавата пръст, главата ми е сведена към черната паст, зинала надълбоко в търбуха на моя свят. Така изпитвахме храбростта си като млади. Стояхме и чакахме в дълбоките бездни, изкопани от нашите предци в отминали времена.
Обръщам лявата си ръка да погледна от вътрешната й страна, под лакътя, където е прикрепен дейтападът. Колебливо набирам този на Мустанга.
Сигналът му иззвънтява точно зад мен.
Вцепенявам се. После батерията на пържачка се задейства с вой, зад мен разцъфва топъл жълт пламък и осветява част от грамадния тунел.
- Ръцете така, че да ги виждам! - Гласът е толкова студен, че не мога да го разпозная, докато не отеква в стените на тунела. Бавно вдигам ръце. - Обърни се.
Обръщам се.
Очите й светят на светлината на лампата като очи на сова. Тя е на десет метра от мен, по-нависоко, стои разкрачена върху рохкавия склон. В едната си ръка държи лампа. В другата - пържачка. Прицелена в главата ми и с пръст на спусъка. Кокалчетата й са побелели. Лицето й е безстрастна маска, а зад нея - две очи, преливащи от бездънна тъга.
Севро излезе прав.
- Тя ще те застреля в главата бе, идиот, кърваво проклятие да те стигне дано! - ухили ми се подигравателно той в совалката. Понякога ми се струва, че се е включил в моя малък кръстоносен поход, за да има оправдание да ругае като Червен. Рагнар си замълча.
- Тогава защо вие с баща ти ме подкрепяте?
- Защото ние така правим.
- Тя трябва сама да направи своя избор.
- И ще избере теб пред своята раса?
- Ти ме избра.
- Уф, я стига. Аз не съм ти проклета кралица на Златните, нали така? - Той вдигна високо ръка. - Тя цял живот е била тук, горе. Въздухът е сладък и приятен. - Той смъкна ръката си. - Аз газя лайната, откакто, дребен и гъзолик, съм се родил на оная буца лой, баща ми. Твоето момиче не таи стари обиди. Тя може да сипе красиви слова, докато още не е видяла дебелия край. Но като застане срещу масите, които ще й отмъкнат двореца и ще й изпотъпчат градините... Тогава ще видиш съвсем друго момиче.
- Ти си Червен - казва ми тя сега.
- Мислех, че си заминала.
- Тракерът замина. - Тя стиска зъби. - Севро пипаше леко. Хич не го и усетих как го е сложил. Ама ти... Ти никога не би ми казал нещо... такова, без да си се застраховал. Зарязах дрехите в совалката.
- Защо се върна?
- Не. Не! — отрязва ме тя. - Сега ти отговаряш на моите въпроси, Дароу. Това ли е името ти въобще?
- Майка ми ме е кръстила на баща си.
- И си Червен.
- Роден съм в къщата, пред която ти стоеше. Зърнах небето чак след шестнайсет години. Тъй че да, Червен съм.
- Ясно. - Тя се поколебава. - И баща ми е убил жена ти.
- Да. Той заповяда да убият Ео.
- Когато ми пееше песента в пещерата... всичко това се въртяло в мислите ти? Това място, извайването, планът, всичко това е било в теб, всичко е било в паметта ти. Целият тоз друг свят. Цялата тази друга... личност. - Тя тръсва глава, но иска да й отговарям. - И какво стана после? Съпругът на Ео бил обесен. Ти си бил обесен. Как избяга?
- Ти знаеш ли защо ме обесиха?
Тя изчаква да обясня.
- Когато обесват Червен за измяна, тялото не бива да бъде погребвано. То трябва да изгние и да се разложи пред всички, за да им напомня докъде води неподчинението. - Забивам палец в гърдите си. - Аз погребах жена си и затова и мен ме окачиха на бесилото. Само че чичо ми ми даде масло от хемант. То забавя пулса и все едно си мъртъв. После ми сряза въжето. И ме даде на Синовете.
- И те... - Тя вдига холоКуба и сиянието му осветява бледото й лице. - ... са направили това с теб.
- Бях по-бледен от Син. С една глава по-нисък от Севро. По-слаб и от Сив. Знаех за света по-малко и от Розов, който се обучава на изкуствата в Градината. Затова те взеха най-доброто от мен и от моите хора и го съчетаха с най-доброто от вашите.