- Но... това е невъзможно. Съветът за качествен контрол разполага с тестове - казва тя и хладният тон, с който ме разпитва, й изменя. - Детектори на лъжата, ДНК анализи, проверки на произхода. - Най-сетне се досеща и се засмива. - Затова произхождаш от семейство Андромед - роден от Златни родители, избягали от дългове, за да се помъчат да забогатеят от астероидни мини.
- Корабът им се загубил на връщане, след като мините им били изкупени от Живака.
- Значи Синовете на Арес са унищожили кораба им, подправили са записите и са купили мините, за да могат да напишат твоята история.
- Навярно. - Не бях се замислял много за това как го е направил Танцьора. — Приятелите ми са изобретателни.
- Как изобщо оцеля при извайването? - промърморва тя. - Това е против физиологията! Онова, което е сторил с теб Ваятелят... Никой не би го издържал. Сиглите са свързани с централната нервна система. А имплантът в челния ти лоб не може да бъде отстранен, без да ти докара кататония.
- Моят Ваятел притежаваше уникална дарба. Той успя да намери начин да отстрани два импланта, макар и вторият да го използва друг Ваятел.
- Два. Двама сте. Севро? - предполага тя. - Затова ли винаги сте били толкова близки?
- Не. Беше Тит.
- Тит? Касапинът? Бил си в съюз с него?
- Никога. Не знаех кой е той, допреди да те победя. Арес мислел, че ще работим заедно...
- Но Тит беше изчадие.
- Златните го бяха направили такъв.
- И това оправдава стореното от него?
- Не се дръж така, сякаш знаеш какво е преживял! - сопвам се.
- Знам, Дароу. Аз не извръщам очи. Политиките са ми известни. Знам в какви условия живее твоят народ, но това не оправдава извършеното от него — убийствата, изнасилванията, изтезанията.
- Ние го търпим всеки ден. Тит го вършеше от омраза. От заблудена надежда за отмъщение. В някой друг живот аз бих могъл да съм на негово място.
Мустанга се вглежда изпитателно в очите ми.
- А защо в този живот не си на негово място?
- Заради жена ми. - Вдигам очи към нея. - И заради теб.
- Не говори така. - Гласът й прелива от съжаление. Тя прави крачка назад и клати глава. - Нямаш право да го казваш.
- Защо не? Ти винаги си се питала какво се таи у мен под повърхността. Сега знаеш какво е дълбокото течение.
-Дароу...
- Тит таеше в себе си болка. Но при него нямаше друго. Аз имах нещо повече. Мечтата на Ео за свят, в който нашите деца да са свободни. Ала щях да загубя тази мечта, ако никога не бях срещнал теб. - Пристъпвам крачка напред. - Ти ме опази да не се превърна в чудовище. Не виждаш ли? - посочвам аз в опит да й покажа цялото си отчаяние. - Бях заобиколен от хора, поробили моята раса от стотици години. Мислех всички Златни за жестоки, себични убийци. Щях да се поддам на жаждата за отмъщение. Но после се появи ти... и ми показа, че и у тях има доброта. Рок, Севро, Куин, Пакс също го доказаха.
- Какво точно доказаха? - пита тя.
- Че това не е борба на моя народ срещу твоя. Вие не сте Златни. Ние не сме Червени. Ние сме хора, Мустанг. Всеки от нас е способен да се промени. Всеки от нас може да стане такъв, какъвто му се иска. Стотици години са ни убеждавали в противното. Опитвали са се да ни сломят. Ала не могат. И ти си доказателството. Ти не си дъщеря на баща си. Виждам в теб обичта. Виждам радостта, добротата, нетърпението, недостатъците. Има ги и у мен. Имаше ги и у жена ми. Има ги у всички нас, защото сме човеци. На баща ти му се иска да ни накара да го забравим. На Обществото му се иска да живеем по правилата му.
Правя още една крачка към нея.
- Аз съм ти вдъхнал надежда, каза ми ти, че можем да живеем за нещо повече, след като успяхме да превземем Института. После ми каза, че съм загърбил тази мисъл, когато приех покровителството на баща ти и постъпих в Академията. Но аз никога не съм я загърбвал. Нито за миг. - Още една крачка.
- Ти ще унищожиш семейството ми, Дароу.
- Възможно е.
- Те са моето семейство! - изкрещява тя и скръб залива лицето й. - Баща ми е обесил жена ти. Окачил я е на бесилото. Как изобщо можеш да ме гледаш? - Тя издишва, разтреперана. - Какво искаш, Дароу? Кажи ми. Да ти помогна да ги избиеш ли искаш? Да ти помогна да унищожиш моите хора - това ли искаш?
- Не искам това.
- Ти не знаеш какво искаш.
- Не искам геноцид.
- Искаш го! - възкликва тя. - И защо не? След онова, което сме сторили на твоите. След онова, което баща ми е причинил на теб. - Тя разкопчава още една закопчалка на елека си, сякаш това ще й помогне да диша, докато всичко приключи. Оръжието в ръката й трепери. Пръстът на спусъка се напряга. - Как мога да живея така? Ако не натисна спусъка, ще загинат милиони.