- Ако го натиснеш, ще приемеш, че милиарди трябва да живеят като роби. Представи си всички неродени. Ако не съм аз, някой друг ще въстане. След десет години. След петдесет. Хиляда. Ще разкъсаме веригите, каквато и да е цената. Не можете да ни спрете. Ние сме приливната вълна. Остава ви само да се молите онзи, който ще въстане на мое място, да не е някой като Тит.
Тя прицелва пържачката в дясното ми око.
- Натиснеш ли спусъка, ще умреш! - Гласът на Рагнар прозвучава така, сякаш говори самият мрак.
- Рагнар, не! - крясвам. Дори не го виждам в тъмното на тунела. - Спри! Не я наранявай! - Сигурно не е проследил сигнала на тракера, както му наредих. Откога ли слуша?
- Назад. - Мустанга пристъпва настрана и залепва гръб за стената. - И той ли знае? Ти знаеш ли какво представлява той, Рагнар?
- Жътваря ми има доверие.
Мустанга хвърля лампата си на земята и освобождава бръснача си.
- Той не е дошъл тук да те убие, Мустанг.
- Че как иначе би постъпил един Опетнен?
Вдигам ръце.
- Рагнар нищо няма да извърши. Нали, Рагнар?
Отговор няма. Преглъщам мъчително. Всичко се развива като пружина.
- Рагнар, чуй ме...
- Ти не бива да умреш, Жътварю. Твърде важен си за Народа. Госпожо Август, остават ви още десет вдишвания.
- Рагнар, моля те! - настоявам аз. - Повярвай ми! Моля те!
Девет.
- На реката ти повярвах, братко мой. Ти невинаги си прав. Такава е цената да си смъртен. - Гласът идва отгоре. Този път някъде близо до покрива на мината. Той не греши. Довери ми се по време на обсадата на Егия и аз го вкарах в клопка. Опази ме късметът.
С горчив смях Мустанга напряга мускули за атака.
- Виждаш ли, Дароу? Ти започна тази война, а зверове като него ще я завършат и ще си отмъстят.
Седем.
- Нашата цел не е отмъщението! - Опитвам да се успокоя. - Борим се за справедливост! За обичта срещу една империя, изградена върху алчността, върху жестокостта! Спомни си Института. Ние освобождавахме онези, които трябваше да поробваме! Доверявахме им се! В това е урокът! В доверието.
Пет.
- Дароу! - призовава тя умолително. - Как може да си толкова глупав?
Взела е решение.
Четири.
- Надеждата никога не е глупава. - Свалям бръснача и дейтапада си, хвърлям ги на земята и падам на колене. - Но ако ти не можеш да се промениш, то никой не може. Затова, застреляй ме и нека със световете да става каквото ще става.
Три.
- Прекалено високо мнение имаш за мен, Дароу.
Две.
- Рагнар, да пропуснем увертюрата. - Мустанга завърта бръснача си. Ужасното му жужене изпълва тунела. — Нападни ме, куче, и покажи на Дароу за какво живее твоя народ!
Проточва се дълго мълчание.
- Едно! - изръмжава Мустанга и стъпква собствената си лампа. Няма светлини и няма цветове, само мрак. Тишината е по-дълбока и от тунела. Тя се вие през сърцето на Марс и се простира до безкрайността, отеква на места, където са стъпвали само изгубените.
Рагнар я разтърсва с гласа си.
- Аз живея за моите сестри.
Не проблясва пържачка. Не изпищява бръснач. Нищо не помръдва. Само ехото на думите пропада все по-надолу и по-надолу заедно с отломките на тишината.
- Живея за брат си.
Откъм посоката на Рагнар разцъфва светлина. Той пристъпва напред като непокорен странстващ богомолец и на местата, където частите на бронята му се съединяват, се появява бяло сияние. Не виждам оръжия. Мустанга се напряга, объркана.
- Аз съм и винаги съм бил син на народа на Валкириевите кули. Роден свободен от Алия Снежноврабката на пустия полюс на Марс, където живее майка ми, северно от Драконовия гръбнак и южно от Падналия град.
Той подминава Мустанга, прилепил ръце до тялото си.
- Четирийсет и четири белега заслужих от Златните, откакто поробителите на Ридаещото слънце дойдоха от звездите да отведат семейството ми на Островите на веригите. Седем белега - от други от моя род, когато ме пратиха в Нагогата, където се обучавах.
Той коленичи до мен.
- Един от майка ми. Пет от ноктите на чудовището, което охранява Вещерския проход. Шест от жената, която ме научи да обичам. Един от първия ми господар. Петнайсет от мъже и зверове, с които се бих на арената за нейно удоволствие и за удоволствие на гостите и. Девет заслужих от Жътваря.
Земята въздиша под тежестта на коленете му.
- Заради Златните погребах две сестри. Един брат. Двама бащи. - Той се умълчава скръбно. - Но... за тях не съм заслужил ни един белег.
Черните му очи прогарят бледото сияние на доспехите му като вещерски пламъци.