Виещите подтичват подире й, наполовина на първоначалния си брой, макар Телеманите да обещаха да доведат нови попълнения. Зад тези лейтенанти са десетките Претори и Легати, които предвождаха войската. А подире им вървят хилядите и хиляди Сиви, които със смущаваща симпатия реват непристойни песни по мой адрес. След тях идват Обсидиановите легиони. Направо да се потресеш от величие - не само в моя чест, а защото шествието ознаменува началото на нова епоха: Слънчева система начело с Марс, а не с Луната.
Фичнър го няма тук. А трябваше да бъде. Търся го на върха на колосалното бяло стълбище, водещо към Цитаделата. АрхиГубернаторът и свитата му стоят там заедно с десетки наши съюзници и една слаба като скелет, плешива Бяла с моя лавров венец в ръце.
Изоставям колесницата си и се изкачвам по стълбите с моите лейтенанти от двете ми страни. Над площада се възцарява тишина. Вятърът развява зад гърба ми пурпурното ми наметало. Градът мирише на рози и на конска тор. Август излиза напред.
- Железен дъжд бе призован - обявява той.
- И призивът получи отклик - отговарям и думите ми екват от усилвателите като гръм из целия град. Мощен рев се надига от гърлата на всички, участвали в Дъжда. Бялата прави крачка напред, лицето й е изпито от многогодишното раздаване на присъди над престъпници. Млечнобелите й очи, унесени в истории от миналото, примигват с нежна грижа.
- Сине на Марс! - изчуруликва замечтано гласът й. - Днес ти носиш пурпур като етруските крале от древността. И ти, също като тях, влизаш в историята. Заедно с мъжете, сломили Империята на изгряващото слънце. С жените, запратили Атлантическия съюз на морското дъно. Ти си Завоевател. Приеми този лавров венец, с който провъзгласяваме твоето величие!
И тя го полага на главата ми. До мен Севро изсумтява.
Бялата продължава да говори, вае със слова лъкатушни цветисти пътеки почти цял следобед и когато думите й са на изчерпване, започва да притъмнява. Вече съм проумял защо съществуват всички тези зрелища. Защо са тези речи и монументи. Традицията е короната на тиранина. Оглеждам всички Златни с техните знаци, Сигли и знамена, с които се кичат, за да узаконят покварената власт и да отчуждят народа. Да го накарат да гледа порода хора, която не може да проумее. Чакала сякаш чете мислите ми, защото този фарс го принуждава да завърти очи. Скоро след това са произнесени заключителните слова.
- Per aspera... - чурулика Бялата и от усилието тялото й се тресе. Август вдига ръка и кристалният обелиск, поръчан в чест на обсадата на Марс, се издига от мястото си на Полето с гравиАсансьори в основата. Намества се със скърцане и започва да се рее на петдесет метра над земята - и ще се рее, докато друг Триумф не заеме мястото му. После ще слезе долу при останалите. Извисяващи се надгробни паметници на милионите паднали.
-...ad astra! - изревава тълпата.
Оставам все така на стълбите, докато празникът долу на Марсово поле се развихря. Златните се пръскат по територията на Цитаделата на път за нашия частен пир. Август наблюдава, застанал до мен. Зад нас бронзовото слънце залязва над неговия град и хвърля сенките ни над нисшеЦветните долу.
- Тръгвай с мен! - заповядва той.
Тръгваме, обкръжени от телохранители. Нервите ми се изопват, когато ги виждам как се скупчват около нас. Разговарял е с дъщеря си. Той знае. Разбира се, че знае. Бръсначът ми е у мен, но не съм с гравиБотуши. Само по церемониална броня. Колко от Обсидианите ще убия, преди да ме надвият? Няма да са много.
И тогава осъзнавам накъде ме води той и едва се сдържам да не се засмея на глупостта си.
Тройната зала пламти, огряна от слънчевите лъчи. Целият таван е стъклен, мраморните колони се издигат сто метра нагоре. Обширното пространство жужи. ЙонТриони, чукове и деликатното звънтене на седем йонСкалпела върху буца оникс, два пъти по-висока от мен.
- Вън! - командва Август.
Виолетовите се плъзват надолу от монтираното върху оникса скеле и се разпръсват заедно с Оранжевите каменоделци и Червените труженици. Телохранителите на Август също ни оставят. Ботушите ни тропат по пода - самотни звуци за такава зала.
Значи той в края на краищата няма да ме убие.
- Правят ти трон - казвам, докато отивам да докосна описа. Издишвам напрежението. В основата на трона се оформа лъвска лапа. Вляво опашката на лъва се вие около другите страна.
- Ти престъпи закона, Дароу - казва той зад гърба ми. Даде на Обсидианите бръсначи. Оръжието на нашите предци и ръцете на единствения Цвят, въстанал някога срещу ни.
- Това ли е всичко? - питам облекчено. - Постъпих така, както беше нужно.