Розов иконом на Цитаделата ме въвежда в стаята ми. Щом влизам, избухвам в смях.
- Вероятно е станала грешка - казвам, докато се оглеждам из стаичката със съседна умивалня и килер. - Да не съм метла!
- Не разби...
- Той не е метла и затова не се побира в това килерче -пояснява Теодора, застанала на прага зад нас. - Не отговаря на ранга му. - Тя се оглежда и вирнатият и нос души презрително. - На Марс това тук няма да става дори за гардероб на моите дрехи!
- Тук е Цитаделата, а не Марс. - Розовите очи на иконома оглеждат бръчките по застарялото лице на Теодора. - Има по-малко място за безполезни неща.
Теодора се усмихва мило и посочва дървото от розов кварц, забодено на гърдите на мъжа.
-Гледай ти! Това черната топола на Градина Дриопа ли е? Предполагам, че за първи път я виждаш - отвръща той надуто, а после се обръща към мен: - Не зная как са възпитавани вашите Розови в Градините на Марс, домине, но на Луната вашата робиня би трябвало да се старае с всички сили да не изглежда толкова превзета.
-Разбира се. Колко грубо от моя страна - извинява се Теодора. - Просто си помислих, че би трябвало да познавате Матрона Карена.
Икономът се сепва.
-Матрона Карена...
-Като момичета бяхме заедно в Градините. Предайте й, че Теодора праща поздрави и ще се обади, ако й се намери време.
-Вие сте Роза! - Лицето му пребледнява като платно.
- Бях. Всички цветове повяхват. Ах, но кажете ми името си! Биx искала да ви похваля пред нея за вашето гостоприемство.
Той смънква нещо недоловимо и се оттегля, като се покланя по-ниско на Теодора, отколкото на мен.
- Забавно ли ти беше? - питам.
- Винаги е приятно да понадуеш мускули. Дори и когато всичко останало почва да виси.
- Като че кариерата ми приключва там, където е започнала твоята - засмивам се мрачно и се приближавам до холоДисплея до леглото.
- Аз не бих го пуснала - казва тя.
Захапвам долната си устна - нашият сигнал за шпионски приспособления.
- Е, да, и това също, разбира се. Но холоМрежата... точно в момента не ви се препоръчва.
- Какво разправят за мен?
- Чудят се къде ли ще ви погребат.
Нямам време да отговоря - някой почуква на вратата.
Последвам Розовия на Виктра до частната тераса на нейната стая. Изглежда, че само банята й е по-голяма от моята спалня.
- Не е честно - обажда се глас иззад ствола на лавандулово дърво с цвят на слонова кост. Обръщам се и виждам Виктра да си играе с подобните на корона бодли на един храст. - Отрязаха те като Сив наемник.
- Теб откога те интересува кое е честно, Виктра?
- Вечно ли трябва да се препираш с мен? - пита тя. - Ела, седни. - Дори и с белезите, които я отличават от сестра й, издълженото й тяло и сияйното й лице са действително безупречни. Тя седи и пуши нещо модно с аромат на залез над изсечена гора. Има по-едър кокал от Антония, по-висока е и изглежда като отлята, като връх на копие, застинало в острата си форма. Очите й блясват ядосано. - Аз съвсем не съм ти враг, Дароу.
- Каква си тогава? Приятелка?
- На човек в твоето положение са му нужни приятели, не е ли така?
- Бих предпочел десетина Опетнени телохранители.
- Кой има толкова пари? - смее се тя.
- Ти.
- Те обаче не биха могли да те предпазят от самия теб.
- Бръсначите на Белона ме притесняват малко повече.
- Притеснение? Това ли видях на лицето ти, докато се спускахме? - От устните й се отронва весела въздишка. - Любопитно. Знаеш ли, на мен ми се стори, че е страх. Ужас. Всички действително тревожни неща. Защото знаеш, че тази луна ще е твоят гроб.
- И ти ли? Мислех си, че вече не се боричкаме - казвам.
- Прав си. Просто ми се струваш твърде странен. Или поне намирам за странен избора ти на приятели. - Тя идва и сяда пред мен на ръба на фонтана. Петите й стържат по овехтелия камък. - Винаги си ме държал на една ръка разстояние, а си бил близък с Такт и Рок. За Рок разбирам, ако и да е мек като масло. Но Такт? Това е все едно да си чистиш зъбите с пепелянка вместо с конец и да очакваш да не те ухапе. Смяташ, че ти е приятел, защото е бил твой човек в Института ли?
-Приятел? - Тази мисъл ме разсмива, - След като Такт ми разказа как неговите братя му счупили цигулката, когато бил малък, накарах Теодора да похарчи половината ми банкова сметка за цигулка „Стратовариус“ от аукционната къща на Живака. Такт не ми благодари. Все едно му бях връчил камък. Попита ме за какво е. „За да свириш“ - казах му. Той ме попита защо. „Защото сме приятели.“ Той пак погледна надолу към нея и си отиде. Две седмици по-късно открих, че я е взел и я е продал, а парите е похарчил за Розови и дрога. Той не ми е приятел.