- Той е такъв, какъвто са го направили братята му - отбелязва тя и се поколебава, сякаш не и се иска да сподели сведенията си с мен. - Кога, според теб, той е получавал нещо, без някой да иска друго в замяна? Притеснил си го.
- Защо, мислиш, се държа предпазливо с теб? - Навеждам се по-близо, - Защото ти вечно искаш нещо, Виктра. Също като сестра си.
- А... Мислех си, че може да е заради Антония. Тя вечно разваля нещата. Откакто тая вълчица си прогриза път навън от майчината утроба и открадна човешки дрехи. Добре че съм се родила първа, иначе тя можеше да ме удуши в люлката. А и без това ми е само полусестра. От различни бащи сме. Майка никога не е виждала особен смисъл в моногамията. Знаеш ли, че Антония дори се представя като Север, а не като Юлии, само за да вбеси майка? Опако диване! А мен ме товарят с нейния морален багаж. Нелепо е!
Виктра си играе с многобройните нефритови пръстени по пръстите си. Виждат ми се странни, в контраст със спартанската строгост на белязаното й лице.
- Защо разговаряш с мен, Виктра? Нищо не мога да направя за теб. Не съм високопоставен. Нищо не командвам. Нямам пари. И репутация нямам. Всичко онова, което ти цениш.
- О... И други неща ценя, миличък. Но ти си имаш репутация, и още как. Плиний се е погрижил за това.
- Значи той действително е имал участие в клюките. Мислех си, че Такт просто си говори.
- Участие? Дароу, та той воюва с теб от мига, в който ти коленичи пред Август! - смее се тя. - И дори отпреди това. Той съветваше Август да те убие още там, на място, или поне да те съди за убийството на Аполон. Ти не знаеше ли? - Тя поклаща глава срещу озадачения ми поглед. - А че чак сега разбираш, показва колко си неподготвен да играеш неговата игра. И заради това ще те убият. Ето защо разговарям с теб. Предпочитам да намериш алтернатива, вместо да се цупиш в ужасната си стая. Иначе Касий ау Белона ще дойде, ще вземе нож и ще го забие точно тук... - тя ме погалва по гърдите със своя пръст с дълъг нокът и изписва очертанията на сърцето ми - и ще поднесе на майка си първото й истинско ядене от години.
- Тогава ти какво предлагаш?
- Да престанеш да се държиш като малка кучка. - Усмихва се и ми подава дейтаСлип. Неохотно поемам края на тънката метална пластина, но тя не пуска и ме дръпва към бордюра на фонтана, между краката си. Устните й се разтварят, езикът й играе по горната й устна, а погледът й обхожда лицето ми все по-нагоре - към очите ми, където се опитва да разпали огън. Но там няма огън за нея. Мъча се да се отдръпна.
- Стига си се колебал. - С котешка въздишка тя пуска дейтаСлипа. Преглеждам го с личния си дейтапад и на монитора ми се появява реклама на кръчма.
- Това не е на територията на Цитаделата - казвам.
-Е, и?
- Значи ако изляза, ловният сезон за главата ми е открит.
- Тогава не вдигай шум, че ще излизаш.
Отстъпвам крачка назад.
-Колко ти плащат?
- Мислиш си, че е клопка!
- Клопка ли е?
- Не.
-Откъде да знам, че казваш истината?
- Повечето хора не могат да си позволят истината. Аз мога.
- Да бе, вярно. Ти никога не лъжеш.
-Аз съм от рода Юлии. - Тя се изправя бавно и гневът й се разгъва като бръснач. - Моето семейство се занимава с търговия в такъв мащаб, че може да купува континенти. Кой може да си позволи да купи честта ми? Ако... някой ден ти стана враг, ще ти кажа. Ще ти кажа и защо.
-Всички са честни, докато не ги хванат в лъжа.
Смехът й е дрезгав и ме кара да се чувствам като малко момче, напомня ми, че тя е със седем години по-възрастна от мен.
- Тогава остани, Жътварю. Повярвай в шанса. Доверявай се на приятелите. Скрий се тук, докато някой откупи твоя договор, и се моли да не е само за да те поднесат на Белона като прасенце сукалче.
Претеглям шансовете.
- Е, щом го казваш така.
- Полковник Валентин? - пита Виктра по-ниския от двамата Сиви, които ни чакат на рампата на совалката. Лайнарка. Един от най-грозните летателни апарати, които съм виждал. Като предната половина на акула чук. Оглеждам предпазливо по-високия от Сивите.
-Да, домина - отвръща Валентин и сгуриеното блокче, служещо му за глава, кимва със строгата прецизност на мъж, издигнал се от най-ниския военен чин. - Сигурна ли сте, че не ви следят?
- Сигурна като смъртта - отвръща Виктра.
- Значи трябва да потеглим бързо.