На Луната не пада мрак. Не и истински мрак. Рой светлини в милион оттенъци плават и огряват нащърбената и напукана стоманена кожа на лунния градски пейзаж. Змиевидни трамвайни релси и въздушни магистрали, присветващи комуникационни центрове, оживени ресторанти и неприветливи полицейски участъци се втъкават в металната дерма на града като кръвни капиляри, нервни окончания, потни жлези и космени фоликули.
Откъсваме се от кварталите на Златните и изоставяме висините на града, където величествени совалки и гравиБотуши превозват Златните до оперни театри по върховете на километрични кули. Гмуркаме се надолу покрай богатите Сребърни и Медни квартали и се отправяме между напречни пътища и въздушни влакове през средноКварталите, населени с Жълти, Челени, Сини и Виолетови, покрай нисшите райони, където са домовете на Сивите и Оранжевите.
Слизаме все по-надолу и по-надолу, в низините на града, където корените на тази колосална стоманена джунгла се забиват в пръстта. Безброй нисшеЦветни се возят на обществения транспорт от фабриките към апартаментите си без прозорци, някои не по-големи от метър на три. Колкото да сместиш едно легло. Колите шумно изригват газове по задръстени булеварди, осветени от поставени върху кули фарове. Колкото по-надълбоко навлизаме, толкова по-нарядко е разположено осветлението, толкова по-мръсни са сградите и по-странни животните, но графитите стават все по-удивителни. Мярвам Сиви полицаи, застанали край арестувани Кафяви вандали, покрили жилищен блок с образа на обесено момиче. Жена ми. Висока десет етажа, с пламтяща коса, изрисувана с дигитална боя. Гърдите ме свиват, когато минаваме покрай сградата, и разпукват стените, които съм издигнал около спомена за нея. Вече съм я виждал увиснала на въжето хиляди пъти, докато нейното мъченичество стига до всички светове, град след град. Ала всеки път образът й се стоварва върху мен като физически удар, нервните окончания в гърдите ми се разтреперват, сърцето ми думка учестено, шията ми под брадичката се напряга. Колко жесток е животът, щом гледката на моята мъртва съпруга носи надежда.
Каквато и да е славата ни, никой враг не би ни търсил тук. Няма уши да ни чуят, няма очи да ни видят. Тук се вихрят бандитски убийства, обири, битки за територии, търговия с дрога. Това, че новият ми приятел иска такова човешко уединение, каквото дори и полеЗаглушител не може да предложи в Цитаделата и във Високия град, значи много. И ме тревожи. То означава, че правилата не важат. Но права е Виктра, а не Рок. С търпение нищо няма да постигна. Трябва да рискувам.
Екипът от мелези е намерил един изоставен гараж. Те охраняват совалката, докато отрядът на Валентин ме извежда от гаража навън в суетнята на мръсната улица. Сметта и водата превръщат улиците в тресавища. Влажният въздух е наситен със сладникавата мускусна миризма на гнило и със сажди от горящи боклуци. Амбулантни търговци шумно хвалят стоката си по напуканите тротоари, задръстени от Червени, Кафяви,
Сиви и Оранжеви от всякакъв вид - хлапаци, инвалиди, работници, бригадири, наркомани, майки, бащи, просяци, сакати, и деца. Изгубените.
Ео би казала, че това е адът, върху който те са построиш своя рай. И щеше да е права. Когато поглеждам нагоре, виждам повече от половин километър жилищни блокове, преди замърсената мъгла да се изпречи като таван над човешката джунгла. Горе въжета за простиране и електрически кабели се кръстосват като лози. Безнадеждна гледка. Какво ли трябва да се промени тук, освен всичко?
Срещата ни е в свърталището „Изгубеното пиш“ - обширни, висока кръчма с примигващ червен надпис, покрита със съдържателни графити. Петнайсет етажа, всичките открити и с изглед надолу към централната зала за пиене с маси и сепарета, изпълнени с към двеста посетители. Усещам вонята на пикня в металните сепарета, хлътнали надолу от претоварване. Бутилките тракат и чашите дрънчат, докато пиячката се гаврътва на един дъх. Индигови и розови светлини мигат на петнайсетия етаж, където имат танцьорки и самостоятелни стаи за клиентите. Минавам заедно с Валентин през двама биячи с биомодифицирани ръце - единият Обсидианов с кожа, бледа като избелен мрамор и ръце, по-дебели от моите, а другият -тьмнокож Сив с дуло на пържачка, вградено в ръката.
Останалите от моите Сиви се процеждат на неравномерни интервали след мен. Някои са с контактни лещи и се преструват на други Цветове. Един дори си е сложил плътоМаска, за да изглежда хубавичък като Розов. Изобщо не си личи, че с дигитална, докато не приближиш до нея магнит. Изглеждат съвсем на място тук. Съмнявам се, че и с мен е така, въпреки че са ме боядисали като Обсидианов.