Сиглите на ръцете ми са покрити с Обсидианови протези. Косата ми е бяла, очите - черни. Кожата ми е избелена с козметика. Двамата с Виктра сме твърде едри, за да минем за някой друг Цвят. За щастие, Обсидиановите, макар и доста по-редки от другите нисшеЦветни, не са не на място тук долу. Следвам Валентин до една маса, скътана в ниша в дъното на залата, където млад мъж се е разположил зад глутница наемници и един-единствен Обсидианов. Изпълва ме дълбоко мълчание, докато гледам как той става от масата и се настанява на друга, съседна. Останалите също го оглеждат, преди да се опомнят и да се вторачат надолу в чашите си - като водни птици, когато край тях се приплъзва крокодил. Обсидиановият е с една стъпка по-висок от мен и върху цялото му лице е татуиран череп. Опетнен.
Е, дотук със старанието ни да не бием на очи.
- По-добре да царуваш в ада, отколкото да прислужваш в рая? - питам аз излегналия се мъж.
- Жътвар! Дори и Милтън е знаел, че Луцифер е дребнав кучи син. - Той се усмихва загадъчно и посочва стола срещу себе си. - Стига си се извисявал над мен!
Дори не се е маскирал. Поглеждам Виктра.
- Мислех си, че ще е нов приятел.
- Е, вие двамата никога по-рано не сте били приятели. Това ще е новото. А сега приятно прекарване, момчета.
- Ти няма ли да останеш? - питам.
- Аз ти показах вратата. Ти трябва да минеш през нея. - Тя игриво ме стисва за задника и излиза с полюшваща се походка. Чакала я изпровожда с поглед и се накланя леко, за да вижда по-добре.
- Не смятах, че жените те интересуват.
- И мъртъв пак бих я оценил. Но няма нужда да ти го казвам. Сам в Космоса месеци наред. Корабът - изцяло твой. Какво ли да правиш?
Сядам срещу него. Той ми предлага бутилка зеленикава течност.
Поклащам глава.
- Аз пия, за да забравя за хората като теб.
-Ха! От мъдростите на Аркос, ако не греша. Една от най-добрите обиди на Лорн. Въпреки че изборът е богат. - Той се обляга назад. Загадъчен е в своето униние. Лицето му е невзрачно. Очите - като гладки, изтъркани монети. Косата - с цвят на пустинен пясък. Самотна ръка върти златен стилус с бързината на насекомо, търчащо от пукнатина към пукнатина по взривена земя.
- Чакала на Август и Жътваря от Марс отново заедно, най-сетне! Колко ниско сме паднали!
- Ти избра мястото - казвам аз, докато той бодва стилуса зад ухото си и взема пилешко бутче от един поднос на масата. Обелва кожата със зъби.
- Нервира ли те?
- Защо да ме нервира? И двамата знаем колко обичаш тъмнината.
Изведнъж той се разсмива - плачлив, пронизителен лай като на намушкано куче.
- Ама че си горделив, Дароу ау Андромед. Цялото ти семейство е измряло. Опозорени голтаци. Толкова посредствени, че родителите ти дори не са се опитали да те представят в Обществото. Не са ти останали никакви приятели. Никой, който те е познавал преди да се намъкнеш в Института - скромен, та скромен. Но пък как се издигна, когато ти дадоха шанс.
- Е, поне още обичаш да говориш - измърморвам аз.
- А ти още обичаш да си създаваш врагове.
- Всеки с хобито си. - Оглеждам чуканчето на мястото на десницата му. - Отчаяно се мъчиш да привлечеш внимание? Ти си единственият жив Златен, който не си прави труда да си сложи нова ръка.
- Питам се, защо ли все така ме предизвикваш, когато репутацията ти е рухнала, а банковите сметки - опразнени? -Размърдвам се на мястото си. - О, да! Ти не знаеше ли? Плиний пипа съвършено, когато унищожава някого. Изпразнил е всичките ти фондове. Тъй че сега нямаш почти нищо. Ето те тук обаче, седиш на дъното на един спътник. Сам. С мен и моите хора. И ме засипваш с обиди.
- Тези твои ли са? - питам и поглеждам нисшеЦветните около нас. - Мислех си, че ще те отвращават.
- Кой е казал, че трябва да харесваш децата си? - пита любезно Чакала. - Те са продукт на нашите Златни слабини. -Той захапва пилешкото бутче и схрусква костта със зъби, а после я захвърля. - Знаеш ли с какво си запълвах времето?
- Лъскал си бастуна в храсталака?
-Уви, не. Поражението, което претърпях от теб, ми създаде проблеми. Не се боя да го кажа. Ти навреди и на мен, и на плановете ми. Сестра ми също ме нарани. Да ми запуши устата? Да ме завърже гол и да ме хвърли в краката ти? Болеше, особено когато всички велики господари и господарки от нашата изтънчена каста на Безподобните се посмяха за моя сметка.
- И двамата знаем, че ти си нечувствителен към болка, Адрий.
- А, казвай ми Чакала. Като чуя „Адрий“ от устата ти, все едно чувам котка да лае. - Той потръпва, но се привежда възторжено напред, когато една Кафява жена с яки ръце и мрежа от татуировки по бледата й, надупчена с белези от шарка кожа се измъква от кухнята, понесла три димящи купи, и ги поставя пред нас.