- Благодаря! - Той придърпва две към себе си.
Оглеждам подозрително купата.
- Не съм отровител - казва той. - Бих могъл да отровя баща си, когато си искам, но не го правя. Знаеш ли защо?
- Защото не си получил от него онова, което ти трябва.
- А то е?
- Одобрението му.
Чакала се взира в мен през парата, надигаща се от купата му.
-Именно. Предложиха ми сума ти чиракувания. Предлагат ги на името на баща ми, не на мен. Мен ме презират, защото съм ял ученици. Но това е такова лицемерие! Какво ли ми оставаше? Казват ни да победим - и аз дадох всичко от себе си. А после те критикуват. Дръж се благородно - сякаш самите тe не са извършвали убийства. Лудост!
Той поклаща глава и въздъхва леко.
- Да, можех да отида в Академията да се уча да воювам като теб. Можех да уча политика в Школата за политици на Луната. От мен щеше да излезе приличен Правник, ако можех да изтърпя Венера. Но аз ще се издигна без тяхното лицемерие. И без техните школи.
- Чувал съм слуховете. Нещо вярно в тях?
- Повечето са верни. - Той издърпва от купата още нудълси и ги залива със сос с червен пипер. - Сега съм бизнесмен, Дароу. Купувам вещи. Притежавам вещи. Създавам. Разбира се, в очите на ония претенциозни Безподобни магарета изглеждам като лаком за пари Сребърен. Но аз не съм някой от западащите лордове от Европа на двайсети век. Разбирам, че има власт в практичността и притежаването на вещи. На хора. Идеи. Инфраструктура. Много по-важна от парите. Много по-примамлива от... - той прави смешно движение с дланта си -космическите кораби и бръсначите. Кажи ми, има ли значение един кораб, ако не можеш да осигуриш и превозиш храна, за да нахраниш екипажа му?
- Ти си собственикът на това място, нали? - питам.
- В известен смисъл. - Той пуска зъбата усмивка. - Чувствам, че с теб трябва да бъда откровен. Бяхме почти на осемнайсет, когато напуснахме Института. Сега сме по на двайсет. Две години бях в изгнание и сега желая да се завърна у дома.
- И да общуваш с Безподобните магарета? - смея се аз. -Ако въобще си внимавал, ще знаеш, че баща ти не се вслушва в съветите ми.
- Да внимавам... - Той се споглежда с Виктра и се навежда напред. - Жътварю. Вниманието, това съм аз. Знаеш ли каква част от комуникационната индустрия съм придобил?
-Не.
- Добре. Това значи, че го върша както трябва. Сдобил съм се с повече от двайсет процента. Заедно с моя партньор в сянка притежавам близо трийсет. Чудиш се защо ли? Някои семейства като това на Виктра не се смятат за омърсени от бизнеса. В края на краищата Юлиите участват в търговията от векове. Но за нас медиите са друго. Мръсотии. Оставете ги на Живака и неговата пасмина. Тогава защо някой с моя произход да си цапа ръцете с тях? Е, искам да си представиш медиите като тръбопровод за един град сред пустинята. - Той замахва широко. - Нашата метафорична пустиня. Мога да осигуря само трийсет процента от съдържанието, протичащо през този тръбопровод, но също така мога да повлияя на сто процента от него. Моята вода заразява останалата. Такава е природата на медиите. Дали искам този град в пустинята да халюцинира? Дали искам обитателите му да се гърчат от болки? Дали искам те да въстанат? - Той оставя пръчиците си. - Всичко започва с това какво искам аз.
- А какво искаш ти? - питам.
- Главата ти - отвръща той.
Погледите ни се срещат, сблъскват се един в друг като два железни пръта и ударът отеква болезнено в телата ни. Дори и близостта до него причинява осезаем дискомфорт, да не говорим за поглеждането в тези мъртви златни очи. Толкова е млад. Връстник ми е, но в него има инфантилност и любопитство въпреки древната отливка на очите му, и те му придават някаква извратеност. Не че усещам жестокост и зло да се излъчват от очите му. А заради обзелото ме чувство, когато : Мустанга ми разказа как като малък той убил лъвче, защото искал да види какво има вътре, та да му разбере устройството.
- Шантаво чувство за хумор имаш.
- Знам. Но страшно се радвам, че схващаш шегите ми. Толкова много докачливи Безподобни са се навъдили в днешно време. Дуели! Чест! Кръв! И всичко това само защото им е скучно. Не остана с кого да се биеш. Такава кръвогадостна досада!
- Мисля, че искаш да кажеш нещо.
- А, да. - Чакала прокарва пръсти през пригладената си назад коса, както съм виждал да прави баща му. - Докарах те тук, защото Плиний е мой враг. Много ми усложни живота. Дори в харема ми проникна. Знаеш ли колко негови шпиони ми се наложи да избия? Толкова много прислуга изтрепах. Не се мъча да предизвикам съжаление у теб - бърза да додаде той.