- Белона ще се опитат да го откупят.
- Имам участник. Ще ги надцакаме.
- Виктра?
- Не, в това тя е по-скоро брокер. За Виктра трябва да разбереш, че тя не е... как се казваше... пристрастна. Тя само обича да бърка кашата. Доста скоро ще се запознаеш и с участника.
- Така няма да стане - заявявам. - Искам да се запозная с него сега. Не съм ти марионетка. Аз споделям всичко каквото знам, и ти също.
- Но аз знам много повече! Е, добре. - Той се навежда напред. - Довечера ще се срещнете. Не че ти нямам доверие.
Просто смятам за уместно той сам да се представи.
- Става. Искам да върна Виещите. И Севро.
- Готово. Освен това ще трябва да си избереш майстор на меча, някой, който да те обучава да боравиш с бръснача. След време ще трябва да убиеш публично няколко души.
- Знам да боравя с бръснача - казвам.
- Аз съм чувал друго. Стига де, няма нищо срамно. Разполагам с няколко имена. Жалко, че Аркос не дава уроци. Тези дни всъщност може и да имам парите да си позволя Каменната стена и неговия Път на върбата...
Думите му заглъхват, а погледът му се отклонява от мен, притеглен от приплъзващото се тяло на жена, което прорязва дима и еднообразието в кръчмата като жив въглен, падащ в мъгла. Усещам бадемовия аромат на кожата й. Цитрусовото ухание на устните й, когато тя се доближава до масата ни, грациозна и вълнуваща като въздуха на Лятното крайбрежие на Венера. Костите й са крехки като на птица. Облечена е в черна права рокля, покрила цялата й кожа освен голите рамене.
После улавям погледа й и едва не падам от стола. Сякаш е изстрел в сърцето. Пулсът ми става треперлив. Това е тя.. Момичето с криле, което никога нямаше да полети. Но сега... явно е отлетяла от Мики. Крилете ги няма, тя е съзряла и женствена. Но защо Евей е тук? Синовете ли са я изпратили? Едва успявам да запазя самообладание. Тя не ме е познала.
- Не знаех, че Розите растат толкова дълбоко сред бурените - казва й Чакала.
Смехът й се разнася като пърхане на пеперудени криле. Тя плъзва пръст по долния край на очуканата маса и едва забележимо свива рамене.
- Обикновените мъже не могат да си позволят необикновени неща. Но моята господарка чула, че в Изгубения град дошли необикновени мъже, и ме изпрати като... посланичка.
- А ... - Чакала се обляга назад и я оглежда оценяващо. - Ти си момиче от синдиката. От тези на Вебона ли си? - Когато тя кимва, Чакала ме поглежда и обърква изненадата в изражението ми със страст. - Отведи я горе, Дароу. Аз черпя. Подарък за добре дошъл. Кажи ми, ако искаш да я купиш. По работа можем да поговорим и утре.
Когато той произнася „Дароу“, хладнокръвието на Евей се пропуква за миг. Тя отстъпва назад и чувам, че дишането и се променя. И когато ме поглежда в очите, знам, че вижда през Обсидиановата маска и мярва Червеното под всички тези лъжи. Ала изненадата в нейните очи означава, че не е дошла тук заради мен. Дошла е заради Чакала, но защо? Със Синовете ли е тя? Или Мики най-сетне е продал най-първокласната си стока на този гангстер Вебона?
- Не лягам с роби - казва Евей на Чакала и посочва Обсидиановите ми сигли.
- Ще установиш, че в този има нещо повече от видимото за очите.
-Домине, аз...
Той я сграбчва за ръката и усуква болезнено кутрето й.
- Млъкни, момиче, и прави каквото ти казват! Иначе сами ще си вземем онова, което не щеш да ни дадеш. - Той разцъфва в огромна усмивка и я пуска. Тя стиска ръката си и трепери. Да нараниш Розова, не се изисква много сила.
Изправям се.
- Мисля, че оттук нататък аз ще поема нещата, приятелю.
- Убеден съм, че ще ги поемеш!
Отпъждам с жест телохранителите, които, щом ставам, се опитват да ме придружат.
Следвам Евей нагоре по напречните стъпала към четвъртия етаж и си спечелвам дюдюканията на някои от клиентите. Погледът ми мярва една от холоКутиите над бара. Изображение на бомбени поражения се разстила на триизмерни вълни. Като че е станало в кафене. Кафене за Златни. Когато показват степента на опустошението, очите ми се разтварят широко. Синовете ли са го сторили?
На друг екран светва друга избухнала бомба. И още една. И още една, докато накрая десетки бомбени атентати заливат екраните из цялата кръчма. Всички глави се обръщат, за да гледат, и в просторното помещение настъпва тишина. Дланта на Евей стисва моята и разбирам, че бомбите са заложени от Синовете. Те са я изпратили. Но защо на Луната? Защо Чакала? Защо не са се свързали с мен?
- Побързай - казва ми тя, щом стигаме петнайсетия етаж, и ме дърпа през розовите светлини, покрай танцьорките и зажаднелите клиенти към последната врата в края на тесен коридор. Влизам след нея в тъмната стая и незабавно усещам парливия дъх на смазка за пържачки. Въздухът зад мен се раздвижва - един мъж в призрачно наметало се промъква напред. Нужни са доста усилия, за да устоя на подтика да го убия.