- Той е от нашите! - отсича Евей и пали лампата. Шестима Червени, обкичени с тежка военна техника, си свалят наметалата. Носят демонски шлемове с висококачествена оптика. -Извикайте капсулата.
- Това не е Адрий ау Август - изръмжава един от тях.
- Тоя е проклет Обсидиан.
- Странно изглежда. - Един от Червените с оптиката отскача назад и зарежда пържачката си. - Плътността на костите му е на Златен!
- Спрете! - извиква Евей. - Той е свой. Хармъни го издирва.
Не Арес или Танцьора?
- Не си дошла тук заради мен - казвам аз, докато оглеждам оръжията им. - Била си на лов.
Тя се обръща към мен:
- По-нататък ще ти обясня, но сега трябва да тръгваме.
-Какво сте направили? - питам, докато един от Червените вади плазмаФакел, изрязва дупка в стената и отваря стаята към вонята на града. Нахлува влажен въздух и светлини заливат стаята, когато малка капсула се спуска и отваря страничните си люкове успоредно с импровизираната врата.
-Дароу, няма време!
Сграбчвам я.
- Евей, защо си тук?
Очите й блясват тържествуващо.
-Адрий ау Август е убил петнайсет от нашите братя и сестри. Изпратиха ме да го заловя или ликвидирам. Избрах последното. След двайсет секунди той ще бъде изпепелен.
Изтръгвам дейтапада от ръката на един Червен и зареждам скритите ми гравиБотуши. Евей ми крещи. Ботушите надават жален вой, докато ме издигат във въздуха. Тръгвам по пътя, но който дойдохме, минавам през вратата и я разпарям, вместо да я отворя, излитам надолу по коридора като дошъл от ада прилеп. Минавам с трясък покрай една танцьорка, понасям се над двама Оранжеви клиенти, правя остър като бръснач завой надясно и се стрелвам надолу покрай парапета към масата на Чакала - той тъкмо си допива пиенето. Неговият Опетнен ме взема на мушка, Сивите също. Прекалено са бавни.
На екраните с изображенията от бомбените атентати пращи статично електричество и гори кървавочервен шлем.
- Жънете каквото сте посели - проехтява гласът на Арес от десетина високоговорители.
Масата под дланта на Чакала се топи, поглъщана от заложената от Евей бомба. Опетненият отблъсква Чакала от масата като кукла и обвива великанското си тяло около набъбващата енергия. Устните му се размърдват в шепота на смъртник:
- Скирнир ал фал нъир.
9
. МРАКЪТ
Енергията се разпуква като цвят и избликва от Опетнения -изглежда като течност, която изпарява тялото му и се разстила по пода, подобно на разлят живак, а после потъмнява и се плъзва обратно към мястото откъдето е тръгнала, засмуквайки нататък мъже, столове и бутилки като черна дупка, и накрая се взривява с кошмарен силен тътен. Докопвам Чакала за якето, вдигам го нагоре, врязвам се в стената с рамото напред и прелитам през нея, а зад нас се пропукват стъкло, дърво, метал, ушни тъпанчета и хора.
Ботушите ми отслабват. Прехвърчаваме през улицата и се блъскаме в отсрещната сграда, пропукваме бетона и се строполяваме на земята, а свърталището „Изгубеното пиш“ хлътва навътре като гроздово зърно, което изсъхва до стафида, а тя се разсипва в прах. С предсмъртно издихание - грохот на огън и пепел, то се свлича и рухва.
Чакала лежи зад мен в несвяст с тежко обгорен крак. Опитвам да се изправя и повръщам, скелетът ми скърца като ствола на младо дърво, за първи път брулено от суров зимен вятър.
Изправям се, залитайки, и веднага се строполявам отново на земята и изпразвам стомаха си за втори път. Главата ме цепи. От носа ми капе кръв, а от ушите ми се процежда на струйки. От взрива очните ми ябълки пулсират. Рамото ми е изкълчено. Застанал на колене, го притискам в стената и вкарвам ставата обратно, а щом тя се намества с пукот, треперливо изпускам дъх. Сякаш иглички боцкат пръстите ми. Избърсвам ръцете си от повръщаното и най-сетне неуверено се изправям на крака. Вдигам Чакала, присвивам очи и се втренчвам в дима.
Не чувам нищо освен воя на стереоцилиите. Все едно врабчета пищят във вътрешното ми ухо и пулсират. Отърсвам се от светлините, танцуващи из цялото ми зрително поле. Димът ме поглъща. Край мен като вода около камък се носят хора, затичали се да помогнат на заклещените вътре. Там ще намерят само смърт, само пепел. Силни взривове раздират нощта. Екипите от поддръжници на Чакала се спускат с рев от града над нас. И щом се приземяват, врабчетата в ушите ми замлъкват, погълнати от прашенето на пламъците и плача на ранените.