Стоя пред изоставена фабрика на четиристотин километра от Цитаделата в дълбините на Стария индустриален сектор. Върху нея са построени по-нови фабрики и те са я погребали като дълбока подкожна пъпка под нов слой индустрия. Мястото е покрито с кора от нечистотии. Хищен мъх. Ръждива вода. Щях да си помисля, че съм попаднал в улица без изход, ако не познавах толкова добре моята каменоломна.
Дейтападът, който взех от Червения, оцеля след взрива. Оставих Чакала на екипите от негови поддръжници и се промъкнах надолу по улицата, където откраднах летателен апарат от Сивата полиция. След като ликвидирах приспособлението за проследяване на дейтапада, проникнах в историята на координатите му.
Хлопам силно по заключената врата на основния етаж на фабриката. Нищо. Сигурно се насират. Затова коленича на земята с ръце на тила и чакам. След няколко минути вратата се открехва със скърцане. Вътре цари пълен мрак. После оттам се измъкват няколко фигури. Закопчават ми ръцете, надяват торба на главата ми и ме изблъскват във фабриката.
След като ме смъкват надолу със стар хидравличен асансьор, те ме повеждат неотклонно нанякъде, откъдето се носи музика. Концерт за пиано номер 2 от Брамс, ако не греша. Жужат компютри. Оксижени пламтят достатъчно ярко, за да проникне сиянието им през плата на торбата.
- Ей, зверове, я го пуснете! - извиква троснато познат глас.
- По-полека, смешнико - мърмори някакъв Червен.
- Дърдори ми колкото си щеш, павиан ръждив, но той струва повече от десет хиляди от вас, изродени недодялани...
- Вън, Дало - нарежда тихо Евей. - Веднага.
Стъпки на ботуши се отдалечават с глух тътен.
- Може ли вече да престана да се преструвам? - питам.
- Разбира се - отвръща Мики.
Счупвам белезниците, с които са оковали китките ми зад гърба, и смъквам торбата от главата си. Лабораторията от цимент и метал е чиста и тиха, чува се само успокоителната музика. Ситна мъглица се вие във въздуха от наргилето на Мики в ъгъла. Извисявам се над него и Евей. Тя не успява да се сдържи.
Тя вече не е Розата изкусителка от кръчмата и се хвърля в прегръдките ми като момиченце, приветстващо отдавна изгубения си чичо. Дланите й се задържат на кръста ми, когато тя най-сетне се отдръпва и се вглежда в златните ми очи със своите розови. Въпреки кикота й тя е самата чувственост и красота, с гъвкави ръце и бавна, съкровена усмивка, в която не се долавя и капка от скръбта, с която би трябвало да я бележи убийството на близо двеста души. Крилатото момиче се е превърнало в хищна птица и като че не го забелязва. Питам се дали щеше да се усмихва така широко, ако трябваше да избие всички онези хора с нож. Колко лесно ни се удават масовите убийства.
-Навсякъде бих те разпознала - казва тя. - Когато те видях на масата... сърцето ми пропусна един удар. Особено с онзи нелеп Обсидианов грим. Дароу, какво не е наред?
Тя изскимтява, когато я хващам за ревера на якето и я блъсвам в стената.
-Ти току-що уби двеста души! - тръсвам аз глава, бучаща натежала от случилото се. - Евей, как можа? – Разтърсвам я и отново виждам как екипажът на кораба ми се разпръсва сред Космоса. Виждам всички мъртъвци, които съм оставил пo пътя си. Усещам как пулсът на Юлиан отслабва и замира.
- Дароу, миличък... - обажда се Мики.
-Затваряй си устата, Мики!
- Да, добре.
- Червени. Розови. НисшеЦветни. Вашите хора! Все едно са нищо! - Ръцете ми треперят.
-Изпълнявах заповеди, Дароу - отвръща тя. - Адрий ни разследваше. Той трябваше да бъде елиминиран.
Значи въпреки всичките му шмекерии са го забелязали. Сълзи бликват от очите на Евей. Дори не трепвам. На кого му пука какво й е след стореното от нея преди малко? Но аз я пускам и я оставям да се свлече по стената с надеждата да съзра поне сянка на съжаление, което да ме накара да мисля, че лее сълзи за хората, които е убила, а не за себе си, не защото я е страх от мен.
- Не съм искала да е така - казва тя и си бърше очите. -Когато ме видиш отново.
Втренчвам се в нея объркан.
- Какво се е случило с теб?
- Учителят й не беше като тебе - казва Мики. - Аз й махнах крилата, а Хармъни й даде нокти.
Обръщам се към Мики:
- Какво става, по дяволите?
- Ще е нужна цяла година да ти обясня. - Скръства ръце и ме оглежда изпитателно. - Но нека първо да кажем, че за тебе тъгуваха, мили мой принце. Второ, моля те, недей да свързваш моя морал с тази изгубена душа. Евей е малко чудовище, съгласен съм. - Той вперва сърдити очи в нея зад гърба ми, докато тя се изправя. - Може би сега ще прозреш какво си. - Подигравателната му усмивка угасва, бързият му поглед ме сканира от долу до горе. - Трето, изглеждаш божествено, момчето ми. Съвършено божествено!