Като че сто души са достатъчни, за да се бият срещу военната машина на Златните. С моите Виещи сигурно бихме разпердушинили всяка бойна единица, която можеха да спретнат тези терористи. А ние дори не сме най-смъртоносните Златни.
Тя ръкомаха с нова ръка - загубила е онази от плът и кости срещу един Обсидианов при нападение над оръжеен склад, сега има метален крайник. Гладък и силен, с незаконни гнезда за оръжия от черния пазар. Добра изработка, обаче никак не може да се сравнява с ваятелството на Мики. Разбира се, тя никога не би позволила той да я обработва.
- Значи Мики е пленник? - питам.
- По-скоро роб - изсумтява Мики, усмихвайки се едва-едва. — Даже и вино не ми дават.
- Мики, затваряй си устата! - сопва се Евей.
-Евей... - Хармъни вперва търпелив поглед в младата жена, а после поглежда Мики. - Помниш ли за какво си говорихме, а? Дръж си езика!
Мики трепва и очите му се стрелват към лявата й ръка. На колана й има празен кобур. Нещо, от което Мики се бои. Хармъни пази поведение заради мен.
- Страх те е, че той ще разкаже как сте го победили ли?
Тя отхвърля моята забележка със свиване на рамене.
- Мики продаваше момичета и момчета. Един поробител няма как да го поробиш. Както го виждам аз, късмет е извадил, че не му пробиха мозъка с куршум, кърваво проклятие да го стигне дано! Можеше да наема Ваятел да му тури рога, крила и опашка, та да заприлича на чудовището, каквото си е. Ама не наех. Нали така, Мики?
-He.
- Не какво?
- He, домина.
Думата предизвиква у мен тръпка на отвращение.
- Танцьора винаги го е уважавал - казвам. - И аз го уважавам въпреки всичките му... ексцентричности.
- Той купуваше хора. И ги продаваше - натъртва Евей.
- Всички си имаме грехове - отвръщам. - Особено ти.
- Казах ти, че той ще е прекален светец, кърваво проклятие да го стигне дано! Държи се, все едно не прави компромиси с морала си всеки ден. Намира оправдания за покварени копелета като нашия Мики тук. - Хармъни се ухилва на Евей, двете си споделят някаква тяхна шега. - Подобно отношение там горе си е в реда на нещата, Дароу. Но ще научиш, че тук вече не правим компромиси. Това е минало.
- Значи Танцьора действително е мъртъв.
- Танцьора беше добър човек. - Тя се умълчава, но прекалено кратко, за да мине за почит. - Преди половин година той плати на наемнически отряд от Сиви да нападне един комуникационен център, за да откраднем данни. Аз казах, че като свършим работата, трябва да ги убием. Танцьора рече... какво точно беше?... „Ние не сме дяволи“. Но след като Сивият капитан си прибра парите, се завлече в щаба на местната Обществена полиция и им изпя местонахождението на Танцьора. Отряд мелези, кърваво проклятие да ги стигне дано, натръшка Танцьора и още двеста Синове в калта за две минути. Никога повече! Ако те убият един от нас, ние ще убием сто от тях! И нямаме вяра на Сиви. Не плащаме на Виолетови. Те са живели за сметка на труда ни цяла вечност! Имаме доверие само на Червени!
Евей се размърдва неловко.
- В Института имаше още един Червен - казвам след малко. - Тит. От вашите ли беше? - Поглеждам към Мики.
- Не гледай мен! - сопва се той.
-Ти как разбра, че Тит е Червен? - бърза да ме попита Хармъни. - Той ли ти каза?
- Той... се изтърва. Дребни неща. Никой друг не забеляза. Значи сте разбрали един за друг? - пита тя. Не се усмихваше , ала въздъхва, сякаш й е олекнало от отдавнашно бреме. -Добър момък беше. Сигурна съм, че сте се сприятелили?
- Той така и не ме разкри. Ти ли го извая, Мики?
С благословията на Хармъни той отговаря:
-Не, миличък. Ти ми беше първият. И единственият. -Той намига. - Аз давах съвети при извайването му. Но процедурата извърши един мой сътрудник въз основа на успехите, постигнати от нас с теб.
-Танцьора намери теб - казва Хармъни, - Аз намерих Тит. Макар че, когато го измъкнахме от мините Тебос, името му беше Арлъс. Той не пожела да го запази.
Разбира се, че Хармъни е открила Тит. Краставите магарета.
- Какво стана с него? - пита тя. - Знаем, че е умрял.
- Какво стана с него ли? Оставих един Златен да го зарови в проклетата земя.
Поглеждам студено и тримата и съм благодарен, че не могат да четат мислите ми. Те нищо не знаят. Трудно ми е да си представя какво си мислят. Те имат съвсем ограничен поглед към онова, което съм постигнал, към това, което съм станал. Мислех си, че съществува план, дълготрайна и съществена причина за всичките ми мъки. Ала е нямало нищо. Сега го знам. Дори и Танцьора само е чакал да види какво ще стане. И се е надявал.