Очаквах да ме посрещнат с отворени обятия. Да ме чака армия. Величествен план. Арес да свали покрития си със злокобна слава шлем, да ме заслепи със сиянието си и да докаже, чс цялата ми вяра е била оправдана. По дяволите, исках само да ги открия отново, за да не съм самотен. Но тук, седнал на бетонния под с тази бледна тройка, настанила се на разнебитени пластмасови столове, съм по-самотен от всякога.
- Един Златен на име Касий ау Белона го уби - казвам.
- Достойна смърт ли беше?
- Досега трябва да си научила, че няма такова нещо.
- Касий. Същият, с когото имаш кръвна вражда. Заради това ли? - пита нетърпеливо Евей. - Затова ли Белона искат да те убият?
Прокарвам пръсти през косата си.
- Не. Аз убих брата на Касий. Това е една от причините да ме мразят.
- Кръв за кръв - промърморва Евей, сякаш е наясно за какво говори, дявол да го вземе.
- Днес ги ударихме здравата, Дароу. Дванайсет взрива по цялата Луна и Марс. Танцьора и Тит са отмъстени - казва Хармъни. - А през следващите дни ще ги ударим още по-тежко. Нашето ядро е само едно от многото.
Тя махва с ръка към бюрото, холоМониторът оживява и на него се появяват сцени. Виолетови водещи на новини говорят монотонно за кръвопролитието.
- Трябва ли да се впечатля? - питам. - И вие сте също толкова лоши като тях. Знаете го, нали? Оставете стратегията. Оставете това, че дразните спящ дракон. Евей самолично уби над сто нисшеЦветни само преди часове.
- Там нямаше Червени - казва Хармъни, а после изрича хрумналата й по-късно изумително неискрена мисъл: - И Розови също.
- Имаше!
- Тогава жертвата им ще се помни - произнася тържествено тя.
- Vox clamantis in deserto! - възкликвам.
Мики си мълчи, но си позволява една лека усмивка.
-Опитваш се да ни впечатлиш със Златните си префърцунени приказки ли? - пита Хармъни.
-Той се чувства като глас, викащ в пустиня. Крещящ на пусто - обяснява Мики. - Елементарен латински.
-Значи си наясно кое как е - казва Хармъни. - Ставаш Златен и изведнъж знаеш всички отговори.
-Не беше ли това смисълът да стана Златен? За да разберем как мислят те?
-Не. За да те поставим в позиция, от която да ги захапеш за врата. - Тя свива юмрук и удря по дланта на металната си ръка, за да подчертае думите си. - Не се дръж, сякаш си роден по-висш от нас. Не забравяй, че аз знам какъв си отвътре. Само едно уплашено момче, което опита да се самоубие, след като се оказа твърде слабо да спаси жена си от обесване.
Седя зашеметен. Загубил дар слово.
-Хармъни, той само се опитва да помогне - намесва се тиxo Евей. - Знам, Дароу, сигурно е трудно. Прекарал си сред тях години. Но ние трябва да им вредим! Виж, те не разбират от друго. Болката. Чрез болката те ни контролират. - Тя продължава, без да бърза: - Първия ден, когато обслужих Златен, изпитах най-голямата наслада в живота си. Не мога да ти го обясня. Все едно срещаш Бог. Сега зная, че онова чувство не е било наслада. Било е отсъствието на болка. Така обучават Розовите да живеят робски живот, Дароу. Отглеждат ни в Градините с импланти в телата, които изпълват живота ни с болка. Наричат това „приспособление“ Целувката на Купидон - изгарящите болки по целия гръбнак, главоболието. Те никога не стихват. Дори и когато затвориш очи. Нито когато плачеш. Стихват само когато се покоряваш. Накрая те премахват Целувката. Когато навършим дванайсет. Но... ти няма как да знаеш как се чувстваме, Дароу, за страха, че тя ще се върне.
Евей си играе с ноктите си.
- Златният трябва да усеща болка. Трябва да се боят от нея. Нужно е и да научат, че не може да ни вредят без последствия. Това иска да каже Хармъни.
А аз мислех Златните за повредени. Всички ние сме само ранени души - препъваме се в тъмното и отчаяно се мъчим да се закърпим, с надеждата да запълним зейналите празнини, които те са разкъсали в нас. Ео ме опази да не стигна до този край. Без нея и аз щях да съм като тях. Изгубен.
- Смисълът не е да им навреждаме, Евей - казвам. - А да ги победим. Ео ме учеше така, Танцьора също. Ние брулим ябълките, а трябва да изровим корените. До какво ще доведат бомбените атентати над тях? Какво ще постигнат убийствата? Трябва да подкопаем Обществото им като цяло, да подриваме начина им на живот, а не това!
- Ти си забравил своята мисия, Дароу - казва Хармъни.
- Ти ли ми казваш това! - възкликвам. - Можеш ли изобщо да разбереш какво съм видял?
- Точно така. Каквото си видял ти. Ти се гощаваш с господарите и затова можеш си позволиш да живееш, затънал в теории. Ами това, което съм видяла аз? Ние сме долу в лайната. Умираме. А какво правиш ти? Философстваш! Живееш си в разкош! Лягаш си с Розови. Аз трябваше да слушам как Танцьора умира. Да чувам как проклетите викове гърмят в комуникаторите, когато мелезите дойдоха да убиват! И нищичко не можех да направя, за да ги спася. Ако ти бе преживял това, щеше да знаеш, че срещу огъня можеш да се бориш само с огън.